Надуших аз това „шушу-мушу“ с търговците и заявявам на кмета, че по закона материалите трябва да се излагат на търг, не да се продават частно.
— Пали си ти печките — вика ми кметът — и се не бъркай в управата!
— Ще разглася — казвам — на съветниците!
— Разгласявай, но да ти е ясно отсега, че аз съм кмет, а ти като разсилен си ми в ръцете!
На другата сутрин ми дават заповед за уволнение: „За пререкание с кмета и недобросъвестно палене на печките!“ Нямаха пари да ми платят заплатата, та ми издадоха удостоверение, че общината има да ми я дава. С това удостоверение съдих общината, но в съда поискаха да представя препис от ведомостта за заплатите, но секретарчето скри ведомостта и заплатата ми изгоря. В това време търговците влезнаха в общинската гора и започнаха сечта. Ама да ти види око сеч: едно дърво маркирано, а покрай него повалят още пет! Секат, товарят на колите и през Студница — право в града. Тъй я беха подредили онбашиите, че никой от горските се не явява да види какво става. От горските до лесничея — всичко парализирано! Като разбрах, че рушветчилъка е играл наред — и отдолу няма сила маскарлъците да спре, — започнах всеки ден да подавам по една и съща телеграма до Министерството на земеделието: „Гората се изсича беззаконно, искаме анкета! За населението на Крива лъка — Панайотов.“ Телеграмите струваха пари, но аз нито парите си жалех, нито пък времето. Оставих си работата, направих си една колибка край шосето в Студница, където минаваха кираджиите на търговците, седяхме там с баджанака — попа — и записвахме колко коли минават кутробан. През деня описваме колите, а вечерта пишем телеграми до министъра на земеделието. Попът ги пише, аз подписвам.
Един ден дойде при мене Ванчо, комисионерът на търговците:
— Искаме да поприказваме — казва — насаме.
Попът беше си отишел в село.
— Заповядай — казвам — в колибата!
Като влезнахме в колибата, той бръкна в една кожена чанта, препасана през рамото, извади оттам пачка с каймета:
— Десет хиляди да се почерпиш и да не ровиш повече, защото тия работи не са добри!
— Върху мойта съвест такова нещо аз не взимам!
Той помисли, че ми се виждат малко десетте хиляди лева, и взе да се лови за молива:
— Нямам в себе си повече пари, но ще ти напиша една бележка до чорбаджията и останалите — казва — до петнайсет хиляди ще си ги вземеш лично ти, щом отидеш в града! Да си свършиш някаква работа.
— Криво сме се разбрали! Аз парите ви няма да взема!
Гледа ме Ванчо и не вярва, че си му връщам пачката: петнайсет хиляди беха тогава много пари!
— Абе, бай Гроздане, ти имаш ли в главата си акъл? Да не стане сетне тъй, че да съжаляваш, ей! Хубаво си сметни сметката!
— Смятай си ти твойта сметка, а пък за мойта грижа не бери!
Курназ съм и аз, че съм на власт.
След няколко деня допадна в селото хабер: да се изпратят три мулета в града, че идвала анкета. Оклюмаха се общинарите, ала нямаше как — пратиха мулета и до вечерта дойдоха в село околийският началник, лесничеят и един писар с тях. Беха им наловили риба, печено агне беха опекли да ги гощават, но началникът не прие гощавката, ами нареди транзит през село да се мине и да се отиде на самото място в гората и там да се разпитат свидетелите, в самото сечище.
Работата, значи, бие на дебело.
Отивам аз при селяните:
— Сега му е времето! Вървете при началника и кажете каква е истината и как общината се ограбва!
Един вика „ще дойда“, друг вика „ще дойда“, трети казва „дадено, готово“, а когато започна разпитът, няма ни един! Кой уплашен, кому нещо в ръката пуснали и на топа на устата — само аз и попът.