— Колко според тебе са изсекли търговците? — пита ме началникът. Писарят записва.
— Най-малко пет хиляди кубика!
— Факти, факти! — вика лесничеят. — Голи думи място не ловят!
— Ето ви — казвам — бележника: само за трийсет и четири дена са минали шестотин коли!
— Твоят бележник — развика се лесничеят — не е документ.
— Ами тогава избройте дънерите, дето са отсечени в гората, и работата ще се види.
— И това — казва лесничеят — не е доказателство! Дънерите може да не са отсечени само от търговците.
— Каваклиев — засече го началникът, — не защитавай личности! Аз съм от село, оставил съм си брадвата, за да облека формата, и тия работи ги знам. Кутробан може да се отсекат сто, нека са двеста кубика, но хиляда и две хиляди кубика — не! Без съгласието на горските власти — не!
Отиде си анкетата и след ден ли, два ли — носи ми разсилният призовка да се явя пред изследователя, в града! Викам на жената: „Бързо работи властта! Ще им свети маслото на тия хайдути, дето съсипват общинските гори.“
На другия ден тръгвам за града, по призовката на изследователя. Никъде не се отбивам, бързам да се явя.
— Добър ден, господин изследовател!
А той от вратата — за врата:
— Как се казваш? По кое си дело?
— По делото на общинските гори.
Погледна той в призовката:
— Ти си Гроздан Панайотов?
— Аз съм!
— А бе ти имаш ли — казва — пълномощно да подписваш телеграми от името на местното население?
Къде го чукаш, къде се пука!
— Нямам никакво пълномощно!
— Пиши — вика изследователят на машинописара: — „Нямам никакво пълномощно!“ Ето ти показанието — казва на мене, — подпиши, внасяй гаранция пет хиляди лева или те задържам!
Като рече „пет хиляди лева“ — изцеди всичката ми кръв до капка! Пет хиляди лева струваше тогава най-хубавото муле, а гроздето беше лев и петдесет!
— Няма ли грешка, господин изследовател? Пет хиляди лева са много пари. Най-сетне човек не съм убил…
— Фалшификацията е — вика — равносилна на убийство! Гаранцията, инак те задържам!
Излязох от канцеларията му като пиян и — къде, къде — отивам в околийското бюро на демократическата партия при Василев, имаше един адвокат.
— Казвай, господин Василев, какво да правя? Сполетя ме такова и такова зло.
— Щом си подписал показанието, ще внасяш парите. А сетне в съда ще гледам да те отърва.
— Ами като нямам лев!
— Ще те затворят!
— Бре! Ами сега?! Не можеш ли с пет хиляди лева да ми услужиш?
— Аз не мога! — вика ми Василев. — Но ще се обадя на Ничев — имаше един аптекар Ничев, и той в околийското бюро на демократическата партия. — Ето ти бележка — иди при Ничев!
Отивам при Ничев.
— Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев.
Дето има една: огън ти в пазва, трън — в петата, кол — в ребрата. И реших:
— По-добре затвор!
Даде си нареждането изследователят, дойде стражар и през града — право на гарата. Качихме се по етапен ред и към пладнина бехме в окръжния затвор. Аз — напред, а стражарят — подире ми с пушка. Хора се обръщат, чудят се какъв ли съм престъпник, гуглата ми чак почервеня от срам! Казвам на стражаря:
— Нека да вървим един до друг!
А той само ме побутва с масурчето на карабината.
— Стъпвай и мълчи!
Само една отстъпка ми направи: да обадя с два реда на баджанака, попа, че съм в окръжния затвор.
Не бех влизал в затвор и си мислех, че кой знае колко ли е страшно, а то не излезе чак дотам. Хора вътре много, всякакви, манджата ти — манджа, хлябът — хляб, седиш си в кауша и си почиваш. Карти не знаех — научиха ме двамата апаши, дето беха с мене в кауша. Случиха се способни хора и парици имаха, та порциона го даваха на мене, а пък те купуваха вънкашна храна. Питаха ме за какво съм в затвора — разправих им цялата работа.
— Василев — казвам — щеше да ме спаси, ама се бех измамил вече и подписах, та немаше как…
Апашите се споглеждат и подсмиват.
— На какво се смеете?
— На кокошия ти мозък — вика ми единият. Арменко се казваше, кавърдисан в лицето, суханав и много весел. От смеене зъбите му си беха все отвънка. — На тебе — казва — не ти ли е ясно, че Ничев, Василев и следователят са „и сие“? Следователят им хваща баламите като тебе, праща ги на Василев, Василев — на Ничев, одират ти кожата веднъж с гаранцията, втори път в окръжното съдилище, трети път — в апелацията, и четвърти — в касацията, докато те съдерат до кокал. Ние сме — казва — апаши, но взимаме само това, дето хората го носят в джобовете, а тяхната разбойническа банда обира и каквото имаш, и каквото нямаш! И се не задоволяват с по десет и стотина лева, а налитат само на хилядарки! Нас, като ни хванат, ни съдят, а тия нито ги хващат, нито ги съдят, напротив, хем си върлуват, хем баламите като твоя милост шапка им свалят… Ти първата въдица по една случайност не си я налапал, гледай — вика ми Арменко — втората да не налапаш, като дойдат да те спасяват… Кажи им, че сам ще се защитаваш. А ние ще те научим как!