Както казаха апашите, така и стана. На третия ден ми известиха, че имам свиждане. Гледам — Василев.
— Праща ме — казва — Ничев да те спасявам! Ето пълномощно — подписвай, за да мога да си влезна в ролята! Подвели са те по най-тежките членове и положението ти не е розово. Слава богу, че съдията е наш, демократ, ще въртим-сучиме да я някак си оправим. Подпиши!
— Няма — казвам — да подпиша! Пари нямам! Ще се защитавам сам!
Беше с очила Василев, сложи си още едни, за да ме види по-добре.
— Ти си луд! Язък ти за жената и децата!
— Изследователят нека да им бере греховете, господин Василев! Довиждане!
Дадох му, значи, гръб и се връщам при апашите.
— Де сега да ме научите какво да отговарям на съда!
— Разкажи ми — казва Арменко — цялата работа от край до край!
Започнах да му разказвам. Като стигнах до телеграмите, прекъсна ме:
— С две имена ли ги подписваше или с едно?
— С едно: Панайотов!
— Всички?
— Всички! Де ще имам артък пари да си пиша двете имена?
— А има ли във вашето село други Панайотовци?
— Най-малко десетина. Църквата ни е „Света Богородица“ или на гръцки — „Панаица“, и оттам сума ти свят е под фамилията Панайотов.
— Като се върнеш в село — казва ми Арменко, — да запалиш една свещ на света Панаица, че спасението ти от нея ще дойде… Като те извадят пред съда, ще поискаш да се приложи за доказателство избирателният списък. Нека да намерят измежду десетте-петнайсет Панайотовци кой е подписвал телеграмите… Само — казва — дано не сверяват почерка.
— Почерка и да го сверят, нищо не могат да намерят, защото телеграмите не съм ги писал аз, а попът, че почеркът му е по-четлив, а за попа те няма да се сетят. Ако ли се досетят — няма да посмеят да го съдят, ако пък го съдят — него владиката ще го спаси.
— Добре! — вика Арменко. — Хайде тогава да открием заседанието.
Другият апаш стана председател на съда, той се престори на прокурор, мене ме изправиха до вратата на подсъдимата скамейка и започнаха съдилището. Петнайсет пъти го повторихме: хем те си правеха джумбуш и примираха от смях, хем аз си окърших езика тъй, че сетне, когато ме извадиха на съд — занемяха и прокурорите, и съдията… Лошото е само, че преди да ми дойде съдът, жената, без да ме попита, подписала полицата за пет хиляди лева гаранция с хиляда лева горница и десет дена преди да се гледа делото, пуснаха ме от затвора.
Питам жената:
— Кой те накара на своя глава да подписваш?
— Попът.
— Ти — казвам, — попе, защо си се набъркал в моите работи?
— Околийското бюро се набърка — вика ми попът, — не само аз. Те са взели решение — има-няма — гаранцията да се внесе, за да не петниш — кай — партията в затвора с разните му там апаши!
На зъба ми беше да му кажа кои са истинските, страшните апаши, но си рекох — нека да мълча, делото да мине, че да настъпи в мойта къща мир.
Мина делото. Умиха лицето ми, дето се вика, с най-светената вода, но като се върнах в село, само една неделя карах в мир. „В мир и любов“, както в Библията пише. Жената беше тогава на трийсет и две, аз — на трийсет и девет — нищо не можеше да ми се опре! Само на децата беха задничетата им голи и това ме наскърбяваше, ала жената — весела жена — не ми даваше за това да се замислям.
— Те не знаят, че задниците им са голи. Няма защо да им береш кахър!
Та караме, значи, тъй една неделя, а в понеделник заран — задава се пъдаринът. Сваля фуражката, вади една повиквателна и ми я дава.
— Кой ме вика?
— Нали си — казва — грамотен! Телеграми пишеш и подписваш, сметката водиш на търговците — чети!
И той, значи, кюлхането, покрай бирника и кмета се наточил „против“.