— Ще вървя на колибата на Студница, инак тия тука ще ме заровят с актове! Ти от градината навън няма да излизаш! С картофи и фасулец — преживявай, както можеш, докато траят военните действия!
Нарамих една черга и — хайде в Студница. Да гледам по-отблизо как се разграбват общинските парцели и как се стриже нула нумер общинската гора. Ако не мога да ги спра — поне да гледам!
Минаха по едно време инженери — път държавен ще трасират през общинската гора — за вилите. Хем за големците харно, че ще могат с автомобили да си ходят до вилите, хем за търговците чудесно, че ще бръкнат, дето се вика, на гората в червата. Под търговска команда, значи, минал и министърът… Ачик далавера!
Една седмица бях седял горе в колибата, а не се мерна около мене нито пъдарин, нито горски. Само Ванчо комисионерът мина оттам веднъж и ме запита:
— Още ли си тука?
— Защо „още“?
— Питам — вика — бе! Не мога ли да попитам?
И си подмина. Вечерта, тъкмо се беше стъмнило, и някой почука на вратата на колибата. Ставам да отворя и виждам уйково момче — имаше едно, бикогледач в общината — Личо. Заморено, запотено, бяло-пребеляло като платно.
— Идвам да ти кажа нещо, но ще ми се — вика — закълнеш, че никому нищо няма да обадиш! Закълни се в децата!
— Не може ли в Бога?
— Не, не! И аз имам дете и зная, че то е най-милото на света.
Заклех се.
— Де сега, разправяй!
— Намерен е — казва — убиец да те убие! Някакъв си македонец. Спасявай се, инак до неделя няма да те има!
— Как така?
— Ей така! Както си в колибата или навън. Ще дойде и ще те очисти. Спасявай се, инак си убит!
— Да не си пратен от кмета, ей!
Насълзиха се очите на момчето.
— Аз си очистих сърцето, а ти прави — казва — каквото щеш! Едно само ще ти кажа: където и да отидеш, оня ще те намери. Такова е решението. Съмняват се, че знаеш работите, и са решили да те няма! Хайде сбогом, че ако ме видят тука, свършен съм и аз!
Врътна се момчето и си отиде.
Хайде сега, Гроздане, да те видим какво ще правиш?
За всеки случай махнах се от колибата същата вечер и преспах в храсталака. На заранта реших да се скрия в една борика и да погледам какво ще става. До обед — нищо! Следобед — пак нищо. Минаха само по пътя едни овце и всичко заглъхна и замря. По едно време излетяха няколко пилета отсреща, от букака, и ми се стори, че се заклати един върхар. Загледах се в това място — всичко мирно, само че пилетата неспокойни, прехвърчат и все чирикат. Гнездо имаха, види се, в букака и са беха разтревожили. Викам си на ума: „Тука ще има нещо! Де да видим дали ще е смок, лисица или пък човек!“
Наклони се слънцето на залез, а движение в храсталака — никакво. Пилетата спряха да цвъркат. Поуспокоих се и вече се канех да слизам вода да пия, че ми се беше много допило, когато изведнъж отсреща, в букака, блесна като огледалце нещо и веднага се изгуби. Загледах се в същото място и след минутка пак се блесна. Тогава забелязах една ръка, сетне и една глава, с кърпа забрадена като женска, а в ръката — нагант: брани се човекът от мухите, леко шава и при шаването нагантът заблестява като огледало. На шейсет крачки от колибата в храстите!
Мина ми студена тръпка и си рекох: „Ясно е! Плюй си, Панайотов, на петите — инак тоя македонец ще остави децата ти сираци!“
Почаках да се мръкне, слязох от бориката и заднем, заднем — през дерета и баири, през полето и утринта осъмнах в града. Видел съм хаир от Кьойбашиев, рекох си, пак ще вървя при него.
— Ти какво бе? — запита ме докторът. — Пак ли те викат в обществената?
— Не ме никъде викат, ами работата е — казвам — тъй и тъй. Намирам се под дулото на пистолета — давай ми акъл!
Докторът се позамисли. Бърса очилата, глади си брадата и накрая ми вика:
— От македонец няма кой да те спаси. Има тука безработни арамии, дето за чувал брашно човека ще претрепи и окото му няма да мигне. Жертви, казва, падат всеки ден и полицията е безсилна. Тя с комунистите се разправя, а ония се разправят, с когото си щат.
— Йосиф Попов не може ли да ме спаси?
— Да не искаш да ти отреди охрана? Той един затвор не може да опази, оня ден са побегнали четирима, та ще вземе да мисли и за тебе.