Останах като че халосан от тия бубайкови думи, но не посмях повече да питам. Проводих Пехливанка при Хатте, ала тя се върна не с мехлеми, а с отрова.
„Види ли Хасанчек — казала тя, — че съм вързала тестемела на тояга, да ме чака в дерето с пушка и с нож!“
Само това й рекла.
До вечерта и останалото се разбра. Слязоха тъпанарите от Бакларска махала и заминаха за Лъкавица, дето ги викал Дели Мехмет. Те се похвалиха, че утре вечер щели да чукат тъпана на Шарков борун, и работата стана ясна: Дели Мехмет искал да жени своя син Брахома за Хатте Шаркова.
Заседна ми тая вест в гърлото — дъх не мога да си поема. Да е някой друг — може да му се направи нещо: я плевнята му, я къщата му да запалиш и да го някак сплашиш, ала това е Дели Мехмет! Оня Дели Мехмет, дето бе водил башибозука в Батак, та беха грабили и клали. Богаташ и кръвник, всичко живо му се боеше и трепереше. Щом пък и Шарко се е врекъл да му даде Хатте — само аллах може да му я вземе от ръцете.
Една блестунчица блещукаше само в тоя катран: заръката на Хатте да я чакам в дерето, макар че, право да си кажа, не ми се вярваше нито тестемела си да върже, нито да дойде в дерето.
На другата вечер взех чифтето и се покачих на Орлов камък, срещу боруна Шарков. По едно време слушам: „дум-м-м, дум-м-м, думм-дум-м-м-м“ — замлатиха два тъпана от Лъкавица нагоре и се изниза към Шаркови една пъстра върволица от сватбари. Пъпле върволицата нагоре, бие тъпанът, а на мене бие сляпата ми жила — аха-а — да се пукне! Видях Шарко как се качи на коня да ги срещне. Пукна се пищова, а ония долу — върнаха с десет пушки, та отъна в дим и пушек цялата бърчина. Като се разнесе пушекът, гледам на същото камъче, дето се появяваше Хатте — вързано на пръчка бялото й тестемелче. Имало, значи, господ и за мене! Мислех си, че преди да са дошли сватбарите, Хатте ще долети при мене в дерето, ала тя си направила сметката: ако тръгне, докато е светло, Дели-Мехметювите хора ще я стигнат и решила да остане. Хубаво да се стъмни, хубаво да се напият, а че тогава да бяга.
Тъй и станало. Дошли сватбарите. Яли, пили, свирили, докато станало среднощ. Тогава Хатте рекла на майка си:
— Ти, майчинко, капна от умора, я ми дай чувала да занеса на телетата сено.
Взела чувала и излезнала от къщи. Излезнала и вече се не върнала. Пратили брат й Расима да я търси, но намерил само чувала. Майката припаднала, Шарко луд полудял, а сватбарите побеснели. Запасали силяхлъците, нарамили пушките, качили се на конете и тръгнали да я търсят из балкана.
През това време аз пък чаках в дерето. Стъпките й чух от триста крачки. Дойде и ми рече:
— Води ме, накъдето ти видят очите!
Хванах я за ръката и я поведох. Вместо да я заведа в пещерите горе, а че да преседиме неделя-две и да се върнем, когато всичко се е укротило и смирило, аз, серсеминът, улових пътеката за Крушово! За махалата!
Край махалата се зазори. Тогава видях Хатте за първи път отблизо: имаше бели зъби — равни, а устата, като че ги беше хранила и поила с къпини — чисти, пресни, не посмях да ги допра… Мислех си тогава: „Има време“, а то времето ни било преброено, дето се вика, на минути. Рано-рано бехме у дома. Събра се махалата. Зарадваха се и свои, и чужди, че такава лична мома става крушовска снаха. Баща ми вика:
— Скоро да отиде някой за ходжа да ги оженим, че ония бабаити ей сега ще се допраскат!
А бабаитите ходили къде ходили и като нищо не намерили, върнали се призори у Шаркови да се чудят и маят в земята ли е потънала Хатте или в джендема. По едно време минало им през ума да викат и слушаме ние, че се носи гласът на Шарко:
— Е-е-е-ей, крушовции, чуете ли бреее!? Има ли във вашите колиби някакво наше момиче бре!
— Има-а-а-а, има-а-а — извика бубайко, — ала то не е вашу, ами е нашу-у-у-у, нашу си е, нашу!
Като рече „нашу си е“, отсреща замълчаха, а че изведнъж се дигна вой, като да завиха триста вълци. И току се ройнаха Делимехметювите конници от боруна за към нашата махала.
Ами сега? Нашата сватба в разгара, ала го нема ходжата. Сватбарите — братовчеди, братовчедки, мижуви, бубайкови отначало се наежиха и развикаха, но колкото Делимехметювите наближаваха към село, толкоз се те стаяваха и стопяваха.
А Делимехметювите идат! Турили ножовете в зъбите, наперили пушките — идат! Имаше неколцина около мене, рекоха ми:
— Хасанчек, тия ще ни сметат като с метла, ами хайде, докато е време, да се махнем!
Бубайко ми вика:
— Я не мога да те браня! Два фишека имам, а на тия кръвници торбите им са пълни с фишеци!