Върне се Хатте в одаята и започне песни. Вътре жива душа няма, всичко е на къра. Тя пее, той й приглася. Тя пее и се смее. Смееше се денем и нощем. Само че смехът й нощем беше друг: да речеш, гъдел я беше, а пък оня с брадата бодеше. Кипне ли смехът й, а че го затулят, кипне ли — пак го затулят и до призори — тъй…
Аз в одаята, те — в тяхната си, но се слуша. През главата се завивам, гуглата си до врата навличам да ги не слушам, но се не махвам. За ядене и сън — през ума ми не минаваше. Стопих се, та не можех подлогите си да влача. Бубайко вика:
— Хасанчек, ако ще мреш, върви — кай — да си копаеш гроба! Ако пък мислиш да живееш — улавяй оралото и тръгвай да орем и сеем!
Рекох си тогава: „Утре ще свърша и каквото става — да става!“
На заранта нашите отидоха на къра. Хатте излезна за вода. Селим седна на прага да я гледа. Взех камата и се приближих до него, изотзад. Седнал бе той гологлав, а ухото му закичено с китка. Минзухар ли, кукуряк ли — мъгла ми беше пред очите, та не разбрах. А зад ухото — една брадавица колкото царевично зърно, също като на бубайка… Стори ми се, че не мижа Селима ще дупча, а бубайка… И не усетих как камата хлопна на земята. Мижу се врътна, взе камата, пусна ми я в джоба и ми каза:
— Орлиците, Хасанчо, се ловят с живо месо, не с мърша! Хайде — вика — махвай се оттука!
Отидох и се не върнах. Селих се, преселвах се, в Турция ходих и се връщах, жених се два-три пъти, ала тия думи на мижа Селима не забравих: „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“
Едно саатче бягане — животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал.
Изпит
За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година — само да дялам, две години — да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор — даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш — пълнят я с вода. Капне ли капка — оставаш си чирак, не капне ли — опасват ти майсторския пояс и си готов майстор.
Тоя изпит беше тежък, но какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!
Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бех завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това си беше алъш-вериша, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари — нямаше какво да се яде. Баща ми — стар и болен — работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.
Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: „Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?“
— Мога! Защо да не мога?
— Триста оки и да се огребва?
— Триста оки и да се огребва!
— Започвай — заръча ми Сулю. — На Костадиновден я искам вкъщи!
За пари не отвори нито дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки извара да събира, хем като се наведеш — да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки — трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.
Отивам при баща си и го питам:
— Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?
— Ако си майстор — вика баща ми, — ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!
Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат — точно! Колкото широка, толкоз и висока — чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка — може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни — право в Хамбардере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите — ето ти стопанина. Като видя кацата — зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефът и се намръщи.