Пита ни в присъствието на заместника на министъра, че заместникът го беше сдъвчил май за дупките. Кантонерите мълчат, не казват. Нищо не казват и техниците, не продумват инженерите, а работата проста — няма накъде: тънък асфалт, гъне се, троши се и дупките една след друга се отварят… Как да мълчиш? Станах и казах:
— Асфалтаджиите искат с трици маймуни да ловят. Позамажат и летят — планове да преизпълняват, а сетне кантонерите криви, че не смогват всичките дупки да запушат!
Сетне разбрах, че заместникът проверил: разкопали асфалта, дебелината да премерят, доказали се моите думи, боднаха началника с едно мъмрене, но и аз корен не вързах: преместиха ме като за повишение в лавката. Но нали съм „мека Мария“, там ме съсипа вересията. На тоя — „до аванса“, на оня — „до заплата“ — събраха се такива два-триста лева, дойде ревизия и — хайде в село.
В село се хванах на кариерата, но нали съм слабосилен, вратът ми стана като връв. Кълките ми не задържаха панталоните, а булката взе да ме нарича „братче“; „кротичкото братче Стойчо“! Рекох си: „Ще вкарам булката в грях, ами я да поровя аз за нова служба!“ С партийния сме набори, развъртя телефоните насам-нататък и ме вреди човекът в горското на вакантно място „надзирател по залесяването“. Аз съм от дете отраснал в гората, обичам я и тая работа ми легна.
Залесяването е голямо нещо: шило боднеш, стъпка стъпиш — никне бор! Хиляди борчета зад тебе, наперили ушите — пъплят! Не е като на асфалта, едната дупка не затъпкал, зяпнали три, и винаги псувни, и винаги сръдни!
Хубава работа, дума няма — чиста! Но и тука чейнето ме извози. Чейнето и реконструкцията! Дойде веднъж техник-лесовъдът да определи площите за реконструкция и взе да ми обяснява: „Реконструкцията е, казва, сеч. Секат се келявите, лошите гори, а на тяхно място се засаждат ценни горскодървесни породи — бор, бук и така нататък. Ти ще проведеш сечта от това до ей онова дере, както е по плана! Сеч на голо! Бръснато! После ще залесяваме!“
Гледам аз склона на дерето в горния му край — има земица, има храсти, има какво да се сече и залесява, но към реката — стръмно и скалисто, шепица пръст не можеше да събереш и само тук-там пораснали хвойни, и то не върху пръст, ами, кажи-речи — върху камък. Казвам на техника:
— Няма върху какво да залесяваме тука, защо да сечеме хвойната? Все пак — зелено и запира дъждовете!
Той казва:
— Няма да философствуваш, ще действуваш! Хвойната е рядка, изсичането й няма да ни струва нищо, а това ще намали себестойността на плановите показатели, че са високи.
Криви им показателите, с хвойната ще ги оправят.
— Аз — казвам — не съм съгласен!
— Твоето съгласие — казва — не е нужно. Ето ти плана! Ето ти върху плана парафите на окръжния началник!
Все пак аз хвойните не пипнах.
Техникът даде докладна. Не минаха няколко дена — преместиха ме надзирател в ловното стопанство. Идвали чужденци в ловното да бият лов, трябваше по-отракани хора да ги водят.
В ловното работата не беше сложна. Идваха повечето западни германци. Моята работа беше да им застеля каруца със сено, да ги натоваря на каруцата и да ги заведа на мястото, определено за засада. Като залезеше слънцето, елените се разреваваха из гората да се борят, да гонят женските и в тая любовна залисия ловците ги застрелваха. Застреляните екземпляри натоварвах и закарвах в стопанството, отрязваха им главите с рогата, а ловците плащаха и заминаваха с ловните си трофеи.
Ама как не се случи един поне, който да е ловец от малко-малко. Ако не друго — пеши малко да походи из гората, а че тогава да стреля. А те идваха повечето не само с пушка, но и със стол, а двама от Франкфурт на Майн отидоха на засада и с кревати! Седне на стола, нагласи триножника, закрепи пушката върху триножника — пушка с най-последна техника, с автоматическо зареждане, далекомерни уреди, самоприцелващи се механизми, фотоклетки, тъй че — сляп да си, сложи пръста на кондака и еленът ти е в кърпа!
А какви елени бяха тия, с какви рога! И как се блъскаха тия диванета един в друг заради опустелите кошути! Като се праснат, като че дъбовете в гората се прекършваха! Бият се, трошат се, докато на поляната остане само тоя, дето е надвил, протегне шия и започне да реве. Ревне ли той — шумнат сухи шумки в гората и кошутите пристъпват плахо-плахо. А еленът, опнал шията си като струна, цепи гората с бурията и чака да се събере целият харем, за да избере от всички най-красивата!