— Хайде — вика — да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя!
— Може да ме жениш — казах на дяда, — да ме закопаеш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!
Накарах го клетва да ми даде и там, в Триград още се ожених. Тоя път нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец! Знаело, види се и то, че бърза дядо му, и с два месеца изпревари рожделното си време.
Не бях виждал от години дядо да се смее — тоя път — засмя се… И легна да мре! Легна, бе! На третия ден от раждането на детето — легна! Както си стъпваше ухилен, крътна се на одъра и лявата му вежда заигра сама. Повика ме и каза:
— Рамадане, бубайков, видех, кай, Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя, кай, оставям в твоите ръце!
С тия думи замина дядо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама, чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти — у касапина Руфат, свива ги, както си ще!
Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя. Сетне си рекох — хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина започна да излиза, и тя с дете на ръце! Бавно стъпваше по двора, като да беше извървяла много път. Фереджето скриваше лицето, та го не виждах, но очите й често се извъртаха, мене търсеха да видят.
Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше. Добре, че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.
И се занизаха дните все такива: ора ли, копая ли, или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя — цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина — отмалявах и отлагах… И се поднесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко са години минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още са пропи. Не щеш ли, мина неговото царско време — взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло. Момичето му в друго село се ожени и Силвина остана с Руфатя, сама. Преди месец и нещо бутнах тарабата — гнилата — и влязох в Силвинините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме наедно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина — между нас. Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
— Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
А сега ще попиташ ти какво?
Сега работата горе-долу тъй върви: на Руфатя все му студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката — ходя за дървата аз. Всеки ден по едно магаре дърва, и пак не стига. Акт ми съставиха горските, нов се канят да съставят, та затова и нощем ходя. Бода си очите, трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед! А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече. Та махни туй, ами впира някога работата и до помощ, като се храни: тежък, а трябва да се повдигне, да прощаваш, постелката му да се тупне и пикнята да се махне. Слаба жена такава работа не може да свърши и кой, кой — хайде Рамадана да слугува на Руфат! И слугувам, инак всичко ляга на Силвина… Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек!“ Ала не видят какво ми е на мене — вътре… Вътре катраните, братче, врат ли, врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще… Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал вдървеният Руфат, лежи, не мърда! А времето, агов, лети, коленете отмаляват. И се не знае дали ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя аз адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера…