— Колко ще ми искаш тоя път?
— На трима по сто — триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
— Дадено — вика. — Върви кажи на оная, бесната, че я не ща!
— Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа!
Отидохме в Настан, разведохме го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса…
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала…
Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!
… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.
Мерак
Седя си оня ден на двора, пека си кълката на слънце и гледам — минава по пътя Юмера, на Расимчето зетя, в текезесето дето е овчар.
— Здрасти! — казва и си клати главата.
— Здрасти, здрасти! Но защо си въртиш главата?
— Въртя я, че ние горе на кошарите се чудим помагачи откъде да намерим — като да има как от кал да ги направим, — а ти тука дремеш ли, дремеш. Ела с мене да помагаш, че имам зор, хем надница ще ти платя, хем ще видиш как се прави изкуствено опсеменяване.
— Какво опсеменявате? Пшеницата или ръжта?
— Абе каква ти пшеница! Овцете опсеменяваме!
Опсеменявали овцете! Нова мода шантиклер!
— Абе Юмере, нямате ли — казвам — кочове, та вие ще опсеменявате овцете?
— И има — кай, — и няма. Ела да видиш! Всяка вечер ще ти варя куркмач.
Откакто си бях навехнал крака, в гората не бях излизал, та ми се беше бая затъжило, а и времето хубаво: едно спокойничко слънце пекнало — защо пък, рекох си, да не отида с Юмера на къшлата, че да се разшавам и разгледам? Викам на бабата:
— Давай ямурлука! Слагай хляба в торбата!
Засмяха се на Юмера и потурите, че дружина ще си има, грабна ми и ямурлука, и торбата, насмалко и мене да нарами! Бабата се понамръщи, но като й казах, че гъби ще й набера, благослови ме.
Леви-десни — стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то асъл криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, бре-е-е! Вижда се Перелиица насреща, обраснала с тъмни ели, като че ли забулена с фередже; по-наляво — Карлък, белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами се ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него — връх до връх: зелени, жълтозелени, едни като кучешки зъби подострени, други заоблени, да се не нагледаш на балкан!
Юмера ми вика:
— Не се зазяпвай, чичо Каньо, ами да поработим, докато е видело, че ей сегичка ще се мръкне.
Отидохме в бараката. Вътре — стая като стая, с дюшеме, прозорче и с печка в едното й кюше, а в другото — намърдало се едно ей такова кочище рунтаво, гледа ме с накървавени очета и наведена шия, сякаш ей сегичка ще се хвърли да ме хакне с накеркелените си рога.
— Юмере — казвам, — внимавай!
— Не се бой — каза ми Юмера — Той се е наежил, че от завчера не е виждал ни овца, ни ягне, но сега като му дадеме, кай, овца ще поомекне и няма да се ежи. Докарай една овца отвън, само че гледай бяла да е, той на черни много не налита… Той е руски меринос, там, изглежда, е навикнал повече на руси…
Дотътрих аз отвън една овца, а кочът, като ме видя, вдигна шията си изведнъж, прекрачи крачка, изпръхтя и се закова на място.
— Пусни овцата! — казва Мерко — И върви до вратата!
Пуснах овцата и застанах до вратата, но кочът не гледа в овцата, а в мене.
— Срамува се — вика Юмера, — но ще свикне! Недей се плаши. Опсеменяването трябва да се върши от техника, но техникът вместо да опсеменява тука, фукнал в Рясково при даскалицата и цялата работа оставил на мене — да се чудя дали овцата да задържам, или на коча да събирам изкуственото семе.
Приказва си Юмера, а на мене окото — в коча. Ама коч, ти казвам! Заслужава на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си го представиш, цялото в космалак и повесма, до земята чак разнесени, като се поклати само, и завее топъл вятър! Нашите кочове гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, а другата половина, като те погледне отдолу на горе — реже ли реже като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала, викам си, ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, не дай си боже, да я блъсне с рогата — от овцата няма да остане и опашка!“