Джоана Линдзи
Дивият рай
Глава първа
9 април, 1891 г.
Високата и стройна млада жена със златисторуса коса, която се суетеше около масата в стаята, стрелна искрящите си зелени очи към близката врата отляво и въздъхна. Въздишката накара по-малката й братовчедка Лоран да отвърне поглед от прозореца и да запита:
— За бога, Корин, защо си толкова нервна?
След това отново впери очи в стъклото, сякаш хипнотизирана от мразовитата гледка отсреща. Центърът на Бостън изглеждаше толкова скован — редиците от дървета се огъваха под безмилостния вятър, проправящ си път между Бейкън стрийт и тяхната къща.
Дори и през април Бостън не беше приятно място за живеене. Студените месеци, острите ветрове и принудата да си стоиш вкъщи, влияеха на настроението им. Корин бе станала по-капризна от всякога, а иначе добросърдечната Лоран бе често мрачна.
— Изглежда пролетта въобще няма да дойде тази година — въздъхна Лоран, докато докосваше пурпурночервените завеси.
Корин вдигна поглед, златистите й вежди се смръщиха над прекрасните, смарагдови очи.
— Как можеш да говориш за пролет в такова време? — сопна се тя и хвърли бърз поглед към затворената врата.
Лоран потрепера.
— Мислех, че вече си свикнала с това през последната година.
— Въобще не очаквам да ме разбереш — избухна Корин. — След няколко години и за теб ще се появят кандидати. Тогава ще видиш какво означава бъдещето ти да се решава от мъже — вместо от самата теб.
Кафявите очи на Лоран се разшириха.
— Напълно те разбирам, Кори. Само три години съм по-малка от теб.
Корин веднага съжали за острите си думи. Импулсивна, тя винаги трябваше да се извинява за заядливите си забележки.
— Съжалявам, братовчедке. Толкова съм нервна този път. Ръсел наистина е последната ми надежда.
— Как можа да го изречеш, Кори? Имаше толкова много кандидати за последните три години, всичките най-елегантни и заможни мъже в Бостън. Сякаш не знаеш колко си красива! Дори и чичо Самуел да каже „не“ а на Ръсел, ще останат още доста, от които да избираш.
— Не, няма да останат. Малко са мъжете като Ръсел.
Лоран се усмихна разбиращо.
— Искаш да кажеш, че са малко мъжете, които можеш да въртиш на малкия си пръст, както правиш с Ръсел, или с Чарлз и Уилям преди това…
Именно, с другите просто не става.
— Ръсел Драйтън не е толкова стеснителен, колкото другите двама. Да ти кажа, наистина се изненадах, когато избра него, макар той напълно да отговаря на очакванията ти.
— С Ръсел имаме споразумение. Той ще се справи чудесно.
— Знаеш ли, май е по-добре, че не го обичаш. Ако баща ти му откаже, поне няма да си с разбито сърце.
— Никога няма да съм с разбито сърце — изсмя се Корин. — Но Ръсел ще се постарае, ще покаже, че е издръжлив. Сигурно точно сега изнася представление — кимна тя към затворената врата и се намръщи: „Какво толкова разговарят?“
— Защо не изчакаме в салона? — предложи Лоран. — Тук става такова течение.
— Ти върви. Не мога да стоя на едно място, а и искам да видя лицето на Ръсел веднага щом излезе.
Корин дръпна звънеца до вратата на салона и икономът на семейство Бъроуз се появи мигновено.
— Брок, мис Ашбърн ще пие чай в салона.
— Да, мис Бъроуз — отвърна мрачният Брок. — А мистър Драйтън? Той ще остане ли за вечеря след интервюто, мис?
Корин настръхна. Вбесяваше я това, че прислугата винаги знаеше всичко. Едва тази сутрин бе решила, че днес ще е подходящо Ръсел да се представи на баща й. През последните няколко дни той беше в добро настроение.
— Ще те уведомя Брок — остро отговори тя, отпращайки го.
В този момент се чу потропване на външната врата. Брок понечи да отвори, но Корин го спря, Нетърпелива за всичко, което би отвлякло вниманието й. Тя отвори и потрепери от пронизващия леден вятър, който раздвижи синята й муселинова рокля.
Острите светлозелени очи на непознатия срещнаха нейните. Мъжът бе нисък и строен, с яркочервена коса и дълги бакенбарди, подаващи се под бомбето му, което той предвидливо придържаше с ръка. Приличаше на любопитен малък детектив със заострен нос, облечен в тесен костюм от кафяв туид.
— Мога ли да ви помогна? — попита Корин.
Нед Догърти огледа внимателно до най-малката подробност красивото русо момиче, навик, добит от професията му. Погледът му се задържа върху тъмнозлатистата коса, после се спусна към леко извитите вежди и големите искрящи зеленикави очи, разположени над изящния нос. Дългите й мигли се свеждаха над високи скули. Устните й не бяха много плътни. Нежният й като слонова кост тен и елегантно заоблената й брадичка се съчетаваха красиво.