Спомни си кога за първи път устните на майка му произнесоха името на Самуел Бъроуз. Животът тогава беше хубав. Живееше с майка си в провинцията, докато баща му работеше в Хонолулу на много мили разстояние и рядко се връщаше при тях.
Джаред и Леонака тъкмо бяха започнали да се учат на отговорност като помагаха в правенето на кошници от захарна тръстика. Но бързаха да се измъкнат и да отидат на плажа, където ги чакаше Даяна. Играеха си там и караха сърф. Един ден Джаред сам отиде на брега, където видя майка си да върви за ръка с висок мъж, когото не бе срещал преди. Същата вечер Джаред я попита кой е този непознат и тя му отговори — „Самуел Бъроуз, стар приятел от Бостън“, откъдето идваше и тя.
Седмица по-късно баща му се върна вкъщи и Джаред за първи път чу родителите си да се карат. Това стана в пристройката в задната част на къщата. Те не знаеха, че Джаред е в двора, само на няколко крачки от тях.
— Кой, по дяволите е бил онзи мъж, с когото Джон Пиърс те е видял да се прегръщаш?
— Джон?
— Да, съседът. Дойде чак до Хонолулу, за да ми каже какво е видял — ти и някакъв мъж сте се държали непристойно на брега.
— Няма причина да си разстроен, Родни — отвърна тихо Ранел. — Беше Самуел Бъроуз и се прегърнахме, за да се сбогуваме.
— Бъроуз? Мъжът, за когото е трябвало да се омъжиш? Онзи, който вместо това се оженил за богата наследница, защото семейството му се нуждаело от пари?
— Да, разказвала съм ти за него.
— Какво, за бога, прави той тук?
След дълга пауза Ранел отвърна.
— Той… той дойде за мен. Каза, че още ме обича.
Нещо се строши в стената — чаша или ваза.
— Той още те обича? А какво е станало с богатата му жена? Да не би най-накрая да е умряла?
— Родни, казах ти, че няма защо да се разстройваш — изхлипа Ранел. Той вече си замина обратно за Бостън.
— Не отговори на въпроса ми, Ранел. Свободен ли е той сега?
— Не, все още е женен. Но щеше да я напусне, ако аз бях свободна, въпреки унижението. Нямат деца и семейството му вече е платежоспособно. Той не знаеше, че съм омъжена и имам син.
Родни я попита тихо с прегракнал глас.
— Помоли ли те да ме напуснеш?
— Родни, престани — умоляваше Ранел. — Няма никакъв смисъл. Самуел си замина и никога вече няма да се върне.
— Дали?
— Да, искаше да замина с него. Каза, че мога да взема и Джаред. Но както виждаш, все още съм тук. Отказах му. — Ранел започна да крещи истерично: — По дяволите, закъсня с осем години!
Джаред се затича към брега, за да избяга от плача на майка си. Никога досега не я бе чувал да плаче, нито бе усещал тази болка в гласа на баща си.
След онази нощ Ранел Бъркет коренно се промени. Преди бе нежна и любяща майка, посветила живота си на сина и съпруга си. Сега започна да страни и възпираше изблиците на любов. Джаред никога вече не я видя да се усмихва. Започна доста да пие, плачеше тихо и безнадеждно.
В следващите две години Джаред бе доста объркан. Не разбираше защо майка му вече не го обича, защо родителите му непрекъснато се карат. След време се разбра, че Ранел чака дете. Отначало Родни бе много щастлив, но после нещата между тях още повече се влошиха. Ранел от меланхолична стана язвителна. Тя не искаше бебето. Родни често не се прибираше вкъщи, но караниците продължиха. Ранел се караше и с Акила, която беше против нейното пиене. Джаред също гледаше да стои далеч от къщи.
Когато се роди Малиа, Ранел не искаше да се грижи за нея. Даде бебето на Акила и се хвана отново за бутилката — рядко бе в трезво състояние. Най-накрая Джаред разбра защо майка му така се беше променила. Тя все още беше влюбена в Самуел Бъроуз. Чу един скандал между родителите си, който даде отговор на всичките му въпроси.
Случи се една ранна сутрин, скоро след раждането на Малиа, преди още Ранел да бе надигнала шишето. Джаред беше още в леглото си, но понеже стаята му се намираше точно до тази на родителите му, гласовете им го събудиха.
— Тогава върви при него, за бога — крещеше Родни. — И без това не си ми нужна вече, както и на децата си. Престана да си съпруга и майка, откакто онова копеле Бъроуз се появи тук. Да, роди ми още едно дете, но само защото те насилих.
— Моля те, Родни остави ме на мира — отвърна Ранел. — Не мога да се променя.
Гласът на баща му бе пълен с болка.
— Защо, Ранел? Просто ми отговори, защо? Първите осем години от брака ни бяха толкова хубави! Бяхме щастливи. Как сме били толкова щастливи, след като ти все още си го обичала?
— Бях го забравила. Мислех, че няма шанс за нас. Насила се отказах от него. Той смяташе да напусне жена си след няколко години, но аз не знаех дали да го чакам.