Джаред поклати глава, останал на прага.
— Всичко е готово, дами. Ще сваля долу и останалите ви неща.
— Не сега, Джаред — рязко отвърна Корин, без да го поглежда.
— Е, ще трябва да побързате, корабът ви тръгва след около три часа.
— Не ми пука за проклетия кораб! — обърна се тя към него. Очите й се разшириха. — Майкъл е болен.
— Знаеш, че няма друг кораб чак до четиринайсти.
— Все едно — каза тя разсеяно и се извърна към детето.
— Изпратихте ли да повикат лекар?
— Тъкмо щях да тръгвам — отговори Флоранс.
— Глупости. Мястото ти е при детето ти. Ще изпратя Сун Хо.
Джаред понечи да излезе от стаята, но Корин го спря.
— Искам д-р Брайсън. Майкъл го познава. И му кажи, че е спешно.
Джаред се намръщи.
— Къде се намира кабинетът му?
— На Алакеа стрийт.
— Добре, но искам да слезеш долу с мен. И двете като се суетите така около момченцето, сигурно го плашите.
— Не, ще остана тук.
— Хайде, Корин — подкани я Флоранс с многозначителен поглед.
— Добре — неохотно се съгласи тя. — Докато лекарят дойде. След като изпроводи Сун Хо, Джаред отиде при Корин в гостната.
— Може би едно питие би ти се отразило добре? — предложи той.
— Да, благодаря ти.
Тя седна на края на един стол, стисна ръце в скута си без да сваля очи от стълбите. Джаред й хвърляше коси погледи, докато приготвяше напитките. Изглеждаше ужасена.
— Детето ще се оправи.
— Разбира се.
Подаде й чашата и забеляза, че ръцете й треперят.
— Какво му е?
— И ние не знаем. Изгаря от температура и не спира да плаче.
— Тези признаци се появяват толкова често. Сигурно не е нищо сериозно, Корин — опита се да я успокои той.
— Но може и да е! — сопна се тя. — Извинявай, Джаред. Просто се притеснявам за него.
— Да, виждам.
Корин потъна в мълчание, а Джаред продължаваше да я наблюдава. Искаше да я утеши. По дяволите, искаше да й предложи любовта си.
— Корин, няма причина да си заминаваш на четиринайсти или по-късно.
Тя не го слушаше, чуваше само плача горе, който не секваше.
— Чу ли ме?
Най-накрая тя погледна към него.
— Какво каза?
— Казах, че няма причина да си тръгваш. Можеш да останеш тук.
— С теб?
— Да.
Очите й станаха тъмнозелени и го пронизаха.
— И да те деля с Нанеки и Бог знае с още колко жени? Не, благодаря.
— Да ме делиш? — попита той с изненада. — Не съм бил с друга жена, освен с теб, откакто се оженихме.
— Задръж си извиненията, Джаред — отвърна тя злобно. — Аз пък знам друго.
— Какво?
— Видях те! — извика тя и всичката й стаена болка и гняв излязоха наяве. — Ти и любовницата ти се целувахте!
Джаред стоеше и я гледаше в продължение на няколко минути, но после всичко му се изясни. Засмя се.
— Не си разбрала. Онази нощ тя дойде закичена с гардения и аз помислих, че идваш ти. Целунах я, но разбрах грешката си и се отдръпнах. Исках теб.
— Не вярвам… — Корин скочи, когато плачът на Майкъл се засили.
Тя изтича към стълбите, но Джаред я спря.
— Не искам да стоиш там горе, Корин.
Опита се да се освободи ръката си, но той я държеше здраво.
— Стига, Джаред. Той се нуждае от мен.
— Не ставай смешна, Корин. Флоранс може да се погрижи за него.
— Искам Майкъл.
— Ако е нещо сериозно, може и ти да се разболееш. Няма да го позволя.
— Не ме интересува дали позволяваш, или не! — звучеше като обезумяла. — Пусни ме!
— Престани, Корин — рязко каза Джаред. — Това, от което има нужда детето, е майка му. За бога, направо си обсебена от това момче. Не осъзнаваш ли?
— Обсебена! — изкрещя тя и се разплака. — Да, така е. Защото Майкъл е мой! Сега разбираш ли? Той е мой!
Джаред я пусна толкова внезапно, че тя загуби равновесие. Корин дори не забеляза болката в очите му, а изтича бързо нагоре по стълбите.
Той е мой! — Джаред чуваше вика й отново и отново. Не „наш“, а „мой“ каза тя. Не изглеждаше да го е изрекла само защото е разстроена. Не, това доказваше подозренията му.
Бебето беше на Драйтън. Това беше единственото възможно обяснение на факта, че Корин го пазеше в тайна досега. Ако детето беше негово, Корин щеше да му разкрие истината.
Корин се отпусна върху един стол и тежко въздъхна. По вида й личеше, че е изтощена.
— Ето, мисля, че и на двете ни е необходимо малко от това — промълви Флоранс, като влезе в стаята с бутилка и две чаши.
— Изпрати ли д-р Брайсън?
— Да.
— Знаеш ли, не разбирам защо го направих. След всички тези неприятности и лъжи да запазя Майкъл в тайна, аз просто му изкрещях истината в лицето. А дори не беше необходимо! Нямаше никаква опасност. Майкъл въобще не беше сериозно болен.