— Мога ли да ви помогна? — повтори тя малко остро.
Нед се прокашля. Лицето й той никога нямаше да забрави, както и никой не би могъл да пренебрегне блестящите й златисти коси с медни отблясъци.
— Това ли е къщата на Самуел Бъроуз?
— Да.
Острите очи на Нед продължаваха да я изучават, отбелязвайки тънката шия и високите гърди. Роклята очертаваше фина талия, а той можеше да се досети за стройните бедра и дългите крака. Изглеждаше около метър и седемдесет висока, доста за едно момиче.
— Сър, ако веднага не ми кажете какво искате, ще затворя. — Корин ставаше все по-нетърпелива.
— Простете, мис. Търся Самуел Бъроуз, който преди много години е бил на група острови в Тихия океан, известни някога като Сандвичови, а днес като Хавайските острови.
— Сигурно сте сбъркали.
— Убедена ли сте мис? Било е доста отдавна, преди деветнадесет години. Едва ли по това време сте били при мистър Бъроуз, така че не бихте могли…
— Извинете, но мистър Бъроуз е мой баща — прекъсна го Корин надменно.
— Простете ми отново, мис Бъроуз — смути се Нед. Красотата на това момиче го разсейваше. — Само предположих, че…
— Знам какво си помислихте. А сега довиждане.
Нед вдигна ръка, когато тя понечи да затвори вратата.
— Сигурна ли сте, че знаете за всички пътувания на баща си?
— Да — отсече тя и тръшна вратата ядосано. Но после внезапно си спомни и отново бързо я отвори.
— Чакайте — извика тя, при което ниският мъж спря и се обърна. Тя се усмихна извинително. — Сега аз трябва да ви помоля да ми простите, сър. Баща ми е бил на Хавайските острови. Разказвал ми е, когато бях дете. Боя се, че бях забравила.
Очите на Нед Догърти светнаха.
— Това е било преди деветнадесет години?
— Точно така — съгласи се тя. — Бил е там, когато съм се родила. Искате ли да го видите?
— Не, благодаря ви, мис Бъроуз. Желая ви всичко добро.
— Чакайте! Не разбирам — извика тя след него, но той вече крачеше надолу по улицата.
— Добре, по дяволите — изруга тя високо. — Какъв груб дребосък!
Корин тръшна вратата под носа на студената вечер и въздъхна. Започна да разглежда многото канапета и пейки с възглавнички покрай стените, масивния незапален полилей, използван за големи събирания, огледалата, картините, дошли от Англия заедно с прадедите и. Такова охолство! И за какво? Баща й стискаше кесията си здраво.
Корин се изправи пред затворената врата точно в мига, в който тя се отвори внезапно и Ръсел изхвърча от кабинета. По яростното му изражение тя се досети за отговора на баща си.
— Той каза „не“ — изкрещя Ръсел — Той каза „абсолютно не“!
Корин сграбчи ръката му.
— Не разбирам. Не му ли каза онова, което те накарах да му кажеш?
— Да.
— И стоеше прав срещу него?
— Да, Корин, да.
— Тогава защо? — объркана промълви тя.
— Заяви ми, че съм прозрачен за него — отговори Ръсел отчаяно. — Боже, само ако знаеше!
— Ако знаеше какво? За какво говориш?
— Няма значение, Корин. Наредил е да ни следят месеци наред. Нищо не е в състояние да го накара да повярва, че не съм безхарактерен глупак, за какъвто ме има.
— Ръсел!
— Не искам да говоря за това сега. Ще се видим по-късно в клуба.
Той напусна къщата, без да каже нито дума повече. Корин стоеше безмълвна по средата на стаята. На нея Ръсел искрено й харесваше. Той бе най-елегантният мъж, когото бе виждала досега, въпреки че бе твърде слаб и имаше брада, която драскаше чувствителната й кожа. Но Ръсел беше податлив, готов да удовлетвори желанията й. Пък и двамата така си подхождаха! Беше достатъчно висок за нейния необичаен ръст и харесваха еднакви неща — особено хазарта, едно от увлеченията на Корин. Въпреки че не го познаваше добре, Ръсел вероятно бе заможен, иначе нямаше да залага почти всяка вечер. Неговото благосъстояние означаваше, че той не преследва парите, които тя щеше да наследи след женитбата си.
Не беше честно. През последната година баща й се беше превърнал от любящия и толерантен мъж, когото винаги е обожавала, в твърдоглав тиранин. Осуетяваше всяко нейно действие.
Буйният темперамент на Корин изригна сега в гневна ярост. Тя влетя в бащиния си кабинет и го погледна свирепо.
— Какво се опитваш да ми сториш? — попита тя високо, без да я е грижа кой може да я чуе.
— Спокойно, Кори, скъпа — започна Самуел Бъроуз с помирителен тон. — Знам, че си разстроена, но няма причина за това.
— Няма причина! — възрази тя. — Няма причина? — Корин закрачи нервно около бюрото. — Когато отпрати Уилям, мислех че имаш основателна причина. После, когато отхвърли Чарлз, си помислих, че си предпазлив. Все пак Чарлз е само вицепрезидент на банка, и въпреки че семейството му е от добър род и доста заможно, не можеха да се мерят с нас или със зестрата, която ще наследя. — Тя отново го погледна. — Но какво те накара да откажеш на Ръсел?