Сега Джаред беше равнопоставен партньор на Едмънд в кредитната компания и по неволя се налагаше да работи с него. За всеки от тях бе усилие да се придържа към нормите на доброто поведение. Всъщност понякога Джаред изпитваше истинско удоволствие да демонстрира подчертано приятелство, виждайки как това разяжда свадливия му чичо.
Секретарката в преддверието на офиса се усмихна, когато Джаред влезе. Джейн Диъринг бе неомъжена млада дама, наскоро пристигнала от Ню Йорк. Тя проявяваше особен интерес към Джаред Бъркет. Грубата му елегантност, сивосините му очи, които поразително контрастираха с черната коса, караха хората да се обръщат след него. Беше много висок — метър осемдесет и пет, с атлетическо телосложение. Джейн завиждаше на Даяна Калан, жената, с която той най-често се появяваше из града. Даяна и Джаред бяха приятели от деца и всички предполагаха, че рано или късно ще се оженят. Но жените в града още не бяха готови да се откажат от него. Джейн Диъринг — също.
— Мистър Бъркет — сините й очи проблеснаха. — Толкова се радвам да ви видя.
Интересът й беше съвсем явен и Джаред се усмихна неловко.
— Чичо ми вътре ли е, мис Диъринг?
— Да, но при него е мистър Карлстед. Горкият човек, дошъл е да иска удължаване на заема. Боя се, че тютюневата му реколта не е била достатъчно добра тази година.
Джаред се намръщи. Лойд Карлстед бе добряк, швед с голямо семейство и закръглена, добросърдечна съпруга. Едва се издържаха с малката си ферма, която се намираше върху първокачествена земя близо до града. Джаред знаеше, че чичо му се интересува от нея и най-вероятно щеше да откаже удължаване на заема.
Беше всеизвестно, че Бъркетови не управляваха заедно компанията. Джаред беше отстъпил правата си на Едмънд, тъй като интересите му бяха съсредоточени другаде. Не беше в негова полза да спори за човек, когото Едмънд е разорил, тъй като спорът, както винаги, щеше да завърши с думите: „Или се отдай изцяло на компанията, продай ми дела си, или се съобразявай с решенията ми!“.
Не след дълго Лойд Карлстед излетя от кабинета на Едмънд със стиснати юмруци и силно зачервено лице. Профуча покрай Джаред без дори да го забележи и изтича надолу по стълбите към улицата. Джаред изскърца със зъби. Бедният човек бе сигурно разорен и то само защото е имал нещастието да дойде за заем при Едмънд Бъркет.
Но днес Джаред не можеше да защитава другите, нужни му бяха съдействието и парите на чичо му. Надяваше се само Лойд Карлстед да намери помощ другаде.
— Сам ще вляза, мис Диъринг — произнесе тихо. — Не е нужно да съобщавате за мен.
— Разбира се, мистър Бъркет. Сигурна съм, че чичо ви ще се зарадва да ви види.
Джаред се усмихна. Мис Диъринг наистина много се престараваше. Хрумна му да я покани на вечеря и да й покаже колко е безнадеждно да се опитва да му се хареса. Тогава тя сама щеше да си подвие опашката и да го остави на мира. Така щеше да е най-добре за нея.
Джаред непринудено се вмъкна в кабинета на чичо си и затвори вратата. С широко отворените прозорци от двете страни и непрекъснато въртящите се вентилатори на тавана, стаята бе наистина приятна. Странно, но тежката плюшена мебелировка и дебелите килими не отнемаха от хладината на помещението.
— Как върви бизнесът, чичо? — започна Джаред. Вместо отговор дойде самодоволната усмивка на Едмънд.
— Добре, добре. Чувам, че и ти не се справяш по-зле — каза Едмънд сърдечно и покани Джаред да седне на един от столовете пред бюрото му. — Договорът, който сключи за онзи нов хотел в Уайкики, бе наистина добра сделка. Непрекъснато насърчавах Родни да строи хотели, но той не прие предизвикателството и продължи с къщи и малки магазинчета. Не позволявай и твоето име да се запомни само с това.
— Заех се с хотела не поради тази причина — отвърна Джаред, а сивосините му очи останаха непроницаеми. — Договорът означаваше работа за хората ми за продължителен период от време.
— Разбира се, ако не им намериш работа, само ще мързелуват.
— Не — каза Джаред студено. — Нямам подобен проблем.
— Тогава си по-късметлия от всички нас — изсмя се иронично Едмънд.
Джаред не искаше да спори. Чичо му бе убеден, че хаитяните са мързеливи и не стават за нищо. Това бе смешно, но нищо не бе в състояние да го разубеди.
— Какво те води при мен, Джаред? — попита Едмънд. — Нещо важно ли е?
Възрастният мъж се облегна назад. Сходството между Едмънд и баща му винаги удивляваше Джаред. Едмънд беше на четиридесет и седем години, с тъмносини очи и пясъчнокафява коса, без следа от посивяване. Беше метър и осемдесет висок.