Джаред не забеляза колко внимателно го наблюдават двете жени.
Глава тридесет и втора
Корин замечтано гледаше отражението си в огледалото. Беше неприятно изненадана от подутината на брадичката си със слаб оттенък на синьо. Чудеше се какво ли ще каже Джаред, когато я види. Изненадващо, но въобще не беше ядосана от този факт. Това, което се случи, след като Джаред я удари, беше достатъчно, за да изтрие лошия спомен. Вече не го мразеше, беше сигурна в това.
Все още не беше съвсем наясно какви са чувствата й. Определено имаше силно физическо привличане, но се боеше да признае, че има и още нещо. Нямаше да е достатъчно просто да се влюби в него. Той не повярва на признанието й и може би никога нямаше да повярва. И отвращението, което изпитваше към мнимите й любовни авантюри, щеше да развали всякакво евентуално приятелство. Да, беше безнадеждно. Най-добре щеше да е, ако си замине колкото се може по-скоро оттук.
Вратата се отвори, но Корин не искаше да се обърне, за да види кой влиза. Затаи дъх, очакваше някой да проговори, но когато това не стана, от любопитство се извърна и видя Джаред да стои на вратата.
Тръгна към нея бавно, но рязко спря при вида й.
— О, не… Аз ли го направих? — не й даде шанс да отговори, а застана пред нея и нежно повдигна лицето й към своето.
— Извинявай. Какво има в теб, което ме кара да губя контрол върху себе си? Никога преди не съм удрял жена, кълна се. Аз… прости ми.
Корин се размекна. Беше толкова близо до нея. Пулсът и се ускори и лицето й пламна. Притеснено сведе очи.
— Боли ли те?
— Не много — отвърна Корин и го погледна. — Изглежда по-лошо, отколкото всъщност е.
Джаред се отдръпна, смутен от меките думи, които си бяха разменили.
— Акила предположи, че ще ти бъде приятна една малка разходка. Ще ходя на хълмовете за банани. Разбрах, че синът на мисис Мерил е направо пристрастен към тях.
— Надявам се не ти се свидят плодовете, които растат на земята ти — каза хладно Корин.
— Съвсем не — отвърна Джаред, като я гледаше с любопитство. — Ти харесваш това бебе, нали? Казаха ми, че прекарваш доста от времето си с него.
— Какво лошо има в това? — настоя тя малко остро.
— Нищо. Предполагам, че търсиш някакво разнообразие, за да запълниш времето си.
Пристъпи една крачка към нея и вдигна вежда.
— Защо винаги ставаш раздразнителна, когато спомена момченцето?
— Не разбирам какво имаш предвид — извъртайки, отвърна тя и скри очи от проницателния му поглед.
— Мислиш ли, че е разумно да се привързваш толкова към детето на друга жена?
— Флоранс не е коя да е жена, Джаред. Тя ми е като майка, сестра и е единствената ми добра приятелка, С мен е през целия ми живот и аз я обичам. Съвсем естествено е да проявявам грижа към детето й.
— Това важи за повечето хора, но имах впечатлението, че ти си друга. Не искаше ли живот без обвързвания? Това е невъзможно, когато обичаш, Корин, защото тогава очакваш да има взаимност.
— Може би съм се променила — прошепна тя.
Джаред не беше сигурен дати я е чул правилно.
— Наистина ли?
— Ти въобще не ме познаваш, Джаред. Тогава и аз не се познавах.
— А сега?
— Мисля, че вече знам каква съм — отвърна тя бавно, замислено. — Разбрах, че имам много любов, която мога да дам, но малко са хората, на които мога да я дам.
— Но изглежда напоследък успя да я разпръснеш насам-натам — подметна той без да мисли и веднага съжали за думите си.
— Непременно трябваше да го изтъкнеш отново, нали? — ядоса се тя. — Бракът ни беше фарс от самото начало, но трябва ли да ти напомням, че ти ме изостави?
— Не дойдох при теб, за да се караме. Съжалявам за намека — беше неуместен. Надявах се, че ще продължим примирието, което сключихме снощи.
— Аз също, но…
— Никакво „но“ — отряза я той с усмивка. — Ще дойдеш ли е мен днес?
Поколеба се, искаше й се да отиде, но се сети, че не е накърмила Майкъл.
— Кога? Дори още не съм закусвала.
— Имаш предостатъчно време. Тръгваме след няколко часа.
— Тогава ще съм готова.
По-късно Корин се разочарова, защото пътят беше доста дълъг. Беше си взела слънчобрана заради слънцето, което припичаше през целия ден, но Джаред я беше предупредил да си обуе и удобни обувки. И тя разбра, че това не бяха само празни приказки, когато пътят, който беше на половин миля от брега, свърши и започна трудният терен.
Пътеката, по която тръгнаха, беше доста тясна и още кална след бурята. Прескачаха дупки, заобикаляха изсъхнали гъсталаци и дървета.