Ранел ходела на училище, докато не срещнала баща ми и не се оженили. А останалото го знаеш.
— Значи имаш най-много английска и франкска кръв, малко ирландска и почти никак хавайска.
— Хавайската кръв притеснява ли те?
— Не, защо? — тя направи кратка пауза и попита: — Джаред, все още ли мразиш баща ми?
— Чувствата, които имам към Самуел Бъроуз, са доста отдавна в мен, Корин.
— С други думи, все още го мразиш — заяви тя намръщена. — А мен?
— В началото ти и баща ти бяхте едно и също за мен. Затова не изпитвах никакви угризения, че те използвам, за да му отмъстя.
— А сега?
— Не те мразя, Корин — той се поколеба и тя усети напрежението му. — Но ненавиждам това, което направи, когато дойде тук.
— Но…
Понечи отново да защити своята невинност, но спря. Щяха да се скарат, а денят беше твърде хубав, за да го проваля.
— Не трябва ли вече да се връщаме?
Джаред поклати глава.
— Вече е твърде тъмно. Ще изчакаме до сутринта.
— Искаш да кажеш, че ще нощуваме тук?
Майкъл вече беше пропуснал следобедното си хранене.
— Но, Джаред, няма ли да ни търсят? Флоранс ще обезумее от притеснение.
— Няма да им липсваме толкова една нощ, а и Акила ще предположи какво е станало. Когато се качвам тук, обикновено оставам и да пренощувам.
— Но аз искам да се прибирам сега. Не е чак толкова късно — запротестира тя.
— Върви тогава — сви рамене Джаред. — Но когато объркаш пътя или се прекатуриш надолу по склона, не очаквай да ти дойда на помощ.
— Това не беше предвидено — възрази тя остро.
— Тогава бъди разумна и престани да нервничиш. Вкъщи няма нищо, което да не може да почака до сутринта — той се усмихна и я притисна към гърдите си. — Освен ако нямаш предвид онази разходка по брега, която ти обещах.
— Не, нямах.
— Не? — повдигна вежда той. — Все едно, ще си получиш разходката, ако не тази вечер, то утре вечер. А сега, знам едно малко хубаво местенце по-нагоре в планината, където можем да…
— Джаред, престани — извика тя и се изкикоти, като се опита да се освободи от топлата му прегръдка. — Вече лудувахме достатъчно днес.
— Доколкото си спомням, ти взе дейно участие в тази лудория. И това беше само предястието. Вече съм готов и за основното ястие.
— Понякога си доста груб.
Той се изсмя и започна да гали гърдите й.
— Стига вече — опита се да звучи ядосана, но не успя. — А и какво ще си помисли братовчед ти, ако просто изчезнем?
— Кулиано ще си спомни младините си — погледна я той дяволито. — Дори може да ни последва.
— Направо си непоправим, Джаред!
Той стана и я издърпа.
— Хайде.
С една ръка обгърна кръста й, а с другата повдигна лицето й и леко разтърка устните й.
— Май никога няма да ти се насладя достатъчно.
Корин забрави за Майкъл, може би защото знаеше, че Флоранс добре ще се погрижи за него. В този момент само Джаред имаше значение.
Глава тридесет и трета
Слънцето светеше високо, когато Корин излезе да се разхожда по плажа. Усмихна се, като си спомни за тази сутрин. С Джаред влязоха в къщата и установиха, че на никого не са липсвали.
Прекараха толкова приятно… Джаред не се държеше като сваляча, който познаваше от Бостън, нито като разярения съпруг от последните дни. Беше спокоен и безгрижен, страхотна компания. А и какво удоволствие й достави снощи, когато се любиха бавно, чувствено, удължавайки максимално времето до момента, когато и двамата не можеха повече да се сдържат. Беше прекрасен любовник, този неин съпруг.
— Добър ден, госпожо.
Корин вдигна поглед и видя на десетина метра висок, широкоплещест мъж, който размахваше бяла сламена шапка към нея. Приближи се, а тя го погледна уплашено, разбирайки, че се е отдалечила доста от имението на Джаред.
— Името ми е Джон Пиърс — каза той и спря на няколко крачки от нея. — Вие сигурно сте младата госпожа Бъркет.
— Да, но откъде знаете?
— Чух да се говори, че Джаред си намерил красива съпруга в Бостън, момиче с добро положение. Трябва да сте вие, защото не съм виждал толкова красива жена отдавна.
— Е, благодаря, мистър Пиърс — колебливо каза Корин, чудейки се какво ли още е чул за нея. Вероятно всичко. Щеше ли въобще да надживее мръсната репутация, която си беше създала?