— Подценявате интелигентността ми, сър, докато в същото време изглежда на вас не ви достига — твърдо отвърна тя.
Корин ахна от безочието й, но все едно, Флоранс продължи.
— Трябва да сте направо глупак, за да се съмнявате в думите на Кори, когато истината е тук, в ръцете й. Извадих от тях девет трески, мистър Бъркет, а има и доста пришки. Кажете ми как може ръцете й да са в това състояние, ако това, което казва, не е истина?
Джаред се извърна към Корин, която също го погледна в този момент. Присви очи, докато минаваше край Флоранс и се изправи пред Корин.
— Дай да ти видя ръцете.
— Няма нужда.
Не я попита повторно, а просто сграбчи ръката й и я обърна с дланта нагоре. Бавно вдигна глава и срещна гневните й зелени очи.
— Корин, аз…
— Да не си посмял да кажеш, че съжаляваш! Не смей! Твърде е късно за това.
Майкъл отново започна да плаче.
— Сега ще си тръгнеш ли, Джаред? Просто ме остави на мира!
Джаред бързо се обърна и излезе. Моментът не беше подходящ за извинения. Пред стаята той спря, раменете му увиснаха. Дали някога щеше да му прости, че се е усъмнил в нея или за думите му, че вече не я иска, което въобще не беше вярно? Как допусна нещата толкова да се объркат? Дали някога щеше да настъпи време, в което да си вярват безрезервно?
Глава тридесет и шеста
Корин седеше в плетен стол в зимната градина, а Майкъл лежеше върху голяма черга до нея, където можеше да го наблюдава. Малко кафяво кученце душеше около него и го караше да пищи от радост.
Кученцето беше изненада — помиярче, но сладко, с клепнали уши и къса опашница, която не спираше да върти насам-натам. Джаред го беше донесъл за Майкъл, или поне Акила каза така.
Корин не беше виждала Джаред. Нямаше го цялата сутрин, а към обяд се върна с подаръка. Явно по този начин се опитва да се извини, предположи тя; показваше й, че съжалява затова, че не е повярвал на историята й. Но беше твърде късно. Сърцето й отново, беше станало кораво, здраво запечатано, за да не може пак да я нарани.
Някакви гласове долитаха от кухнята през отворения прозорец на зимната градина, Флоранс помагаше на Акила в правенето на бисквити от таро. Любопитството на Флоранс към островите като че ли не можеше да бъде задоволено. Непрекъснато заливаше Акила с въпроси. Корин слушаше с половин ухо историите, които се разказваха в кухнята.
— Имаше поне шестнадесет кахунас в стари дни преди мисионери дойдат.
— Аз пък си помислих, че кахунас са като жреци и всяко село си има по един — прекъсна я Флоранс.
— Да, имаше кахунас, които говори с богове. Но сега говоря за други кахунас, мъже, които знаят история, четат по звездите и казват бъдеще. Има кахунас за лечение и магия. Всички важни дела лежаха в ръцете на тези мъдри мъже.
— А като си помисля, че ви наричаха диваци — засмя се Флоранс. Звучи ми доста цивилизовано. Трябва да са били доста мирни времена.
— Беше хубав живот, но не толкова мирен. Имаше войни, както и в останал свят. С всеки нов крал земята давали на любимите управници на владетел. Това сваля стар управник и прави понякога гражданска война. Лошо нещо.
Корин изключи гласовете им, когато видя Леонака да прекосява задния двор. По всичко личеше, че идва от брега. Пусна сърфа си на земята и се приближи до зимната градина. Беше само по шорти и целият мокър. Усмихна се, когато видя Корин.
— Изглежда отново се срещаме.
— Да, май е така — Корин му отвърна също с усмивка. — Как сте?
— Наслаждавам се на отпуска си преди да е свършил.
Погледът му се спря на Майкъл на пода и той клекна до него.
— Значи това е бебето.
Корин гледаше как огромният млад човек оглежда сина й. Леонака му подаде един от големите си пръсти, Майкъл се хвана за него и се засмя.
— Кога ще кажете на съпруга си истината за малкия?
Корин ахна и едва не скочи от стола. Лео се изправи.
— Извинявайте. Не е моя работа. Повече няма да засягам въпроса. Дойдох да попитам дали искате да се научите да карате сърф.
Така внезапно избяга от темата за Майкъл, както и беше я засегнал. Корин остави нещата така. Чудеше се на кого ли още беше казала Акила?
— Много мило от ваша страна да ме попитате, мистър Наехе, но ще трябва да ви откажа — в гласа й имаше едва доловима хладна нотка.
— Ще трябва да се сприятелим, така че ми викай Лео. Не можеш да дойдеш в Хавай и поне веднъж да не се топнеш във водата.
— Не, наистина не искам.
Той се намръщи.
— Предполагам, че въобще не си се научила да плуваш в онзи студен град?
— Всъщност съм доста добър плувец — отвърна Корин и усмивка се появи на устните й. — Научих се като дете, когато баща ми ме водеше в корабостроителницата. Докато беше зает с работниците, аз излизах на улицата и си играех с децата. Отначало се срамуваха, защото баща ми притежаваше компанията, но после ме научиха на всичките си игри. Плувахме под доковете — Флоранс винаги се чудеше защо косата ми е влажна, не бях казала на никого какво правя. Щяха да ми попречат. Едно от децата, Джони Бъкстър, трябва да е бил на единадесет, ме взе под закрилата си. Научих доста неща от него.