Джаред се оказа прав. Чудни растения и дървета, високи и ниски, сандалово дърво, манго, папая, гуава и хлебно дърво радваха погледа. Но цветята изпъкваха най-много — феерия от огнени цветове! От ярките жълто-оранжеви храсти каламона, до екзотичното лилаво на джинджифила. Долината приличаше на оживяла картина.
Яздиха дотам, докъдето можеше да стигне фургонът. Акила побърза да извади голяма кошница с храна, докато Джаред палеше огън, за да изпекат пилето и сладките картофи. Жените се заеха с готвенето. Акила беше взела вкусните си бисквити от таро и бананов пай за обяд. Корин наля лимонада за всички и обяви, че ще пази Майкъл да не прави бели. Малкото дяволче все още не можеше да лази, но пипаше какво ли не. Всичко, което попаднеше в ръцете му, отиваше направо в устата му. Джаред се заливаше от смях, като гледаше как Корин се опитва да измъкне един щурец от ръката на Майкъл. Най-накрая успя. После сложи момченцето в скута си и го гушна.
Джаред изведнъж стана сериозен, виждайки колко естествено изглеждаше тя с детето. Бебето не означаваше нищо за него, така че никога не му беше обръщал много внимание. Но Майкъл определено означаваше много за Корин. Въртеше се около него повече, отколкото собствената му майка. Изглеждаше абсурдно, че бебето дори спи в стаята на Корин. Чудеше се защо Флоранс не вземе детето при себе си. Вярно, че стаята на Нанеки беше малка, но все пак…
Акила повика Корин до огъня и тя взе Майкъл със себе си.
Джаред се отпусна на земята:
— Дай го насам, Корин.
Тя бавно се извърна и го погледна. Не помръдна, продължаваше да притиска бебето към гърдите си.
Джаред вдигна вежда.
— За бога, няма да му сторя нищо.
Корин бавно отиде до него и неохотно му подаде Майкъл. Стоя при Джаред няколко минути, преди да се отдалечи. На всеки няколко крачки надничаше през рамо и го поглеждаше.
Майкъл се въртеше в скута му, а Джаред се смееше.
— Трябва да си много специален, малки друже, за да въртиш жена ми на малкото си пръстче. Каква е тайната ти?
Майкъл изглежда се изненада от плътния глас и погледна към мъжа, който говореше. Джаред затаи дъх — очите на Майкъл бяха светлозелени, съвсем като очите на Корин. Как не беше забелязал тези очи преди?
Колкото повече се вглеждаше в момчето, толкова повече съмнения се рояха в главата му. Сега виждаше защо Акила е толкова уверена, че бебето е на Корин. Заради очите. Очевидно съпругът на Флоранс също е имал зелени очи.
Джаред остана доволен от това заключение. За да бъде сигурен, започна да пресмята възрастта на момченцето. Трябваше вече да е на шест месеца. Джаред бързо сметна наум и очите му потъмняха. Ако детето наистина беше на шест месеца, трябва да е било заченато в нощта, когато бяха в покер-клуба. Но ако това беше така, значи Корин е тръгнала за Хавай веднага, след като детето се е родило. Бебето би било твърде малко, за да пътува.
Джаред ядно изхвърли подозренията от главата си. Укори се. Знаеше, че Корин не би го излъгала за собственото му дете.
Майкъл се катереше по широките гърди на Джаред. Когато застанаха лице в лице, той малко страхливо се протегна и докосна бузата на Джаред, после се изкикоти. Скоро бебето се успокои и уверено отпусна глава на рамото на Джаред.
Той беше развълнуван повече, отколкото искаше да си признае. Господи, какво ли не би дал да има такъв син! Тези очи направо го завладяха. И черната коса, също като неговата. Той реши да пише на единствения човек, който можеше да разсее подозренията му. Не искаше да го моли за нищо, но само Самуел Бъроуз със сигурност щеше да знае дали дъщеря му е имала бебе. Щеше да получи отговор най-малко след два месеца, но това му даваше оправдание да задържи Корин за по-дълго. Но засега трябваше да забрави за това. Нямаше смисъл да се мъчи повече с тези съмнения.
— Хайде, искам да ти покажа нещо.
Корин отвори очи. Беше легнала на сянка и слушаше чуруликането на птиците около себе си. Седна и погледна Джаред.
Устните му се извиха в усмивка.
— Ако ти кажа, няма да е изненада. Хайде, дадох Майкъл на майка му и им казах, че няма много да се бавим.
— Сега не ми е до изненади, Джаред — колебливо се възпротиви Корин.
— Тази ще ти хареса. Хайде!
Подаде й ръка и й помогна да се изправи.
— Къде е?
— Малко нагоре по долината. Има път, така че ще можем да вземем конете.
— Скоро ще се върнем, нали?
— Да.
Тръгнаха, следвайки поточето, което на места се разширяваше на други — разделяше се, но отново се събираше преди да стигне до залива. Скалите тук не бяха толкова високи и растителността беше по-гъста, като джунгла. Колкото повече напредваха, толкова по-ниска ставаше долината. В тази част на гората имаше повече птици, а поточето сякаш ромолеше по-звучно.