Колкото й да я безпокоеше присъствието му в стаята й, докосването му я замайваше. Нищо в двайсет и две годишния й живот не я беше подготвило за дълбоките чувства, които той събуждаше у нея.
— Не се страхувай. Аз съм.
Думите му наистина звучаха окуражително, но това, което я накара да кимне, щом той я попита дали може да махне ръката си, бе гласът му, успокоителен и мек като коприна.
— Какво правиш тук? — прошепна тя. Хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Никой не я беше учил на това, кое е прието и кое не, но знаеше, че не е редно да стои сама в спалнята си с мъж. Дори и да бе сгодена за бащата на мъжа.
— Дойдох да ти кажа кога тръгваме утре. — Не лъжеше.
— И все пак… — Каролайн се отдръпна назад към прозореца, с едно единствено желание — да не се чувства така привлечена от него. От миризмата му. От обаянието на тъмните му очи. — Не трябваше да влизаш тук.
Улф сви рамене и седна до нея. Усети леката тръпка, която премина по тялото й. Кушетката под прозореца беше тясна и бедрото му докосваше коляното й. Чувстваше топлината й дори през многобройните фусти.
— Видях, че свети, но когато почуках, никой не отговори.
— Не съм чула.
Той се усмихна и върху мургавата му кожа проблеснаха равни бели зъби.
— Нали беше заспала. — Докосна яката на роклята й. — Още не си се съблякла.
Каролайн се питаше дали забелязва препускащия й пулс.
— И стоиш до прозореца — продължи Улф, като поклати глава. — Нали знаеш какво казват хората за нощния въздух? Не искам да настинеш. Какво ще си помисли баща ми?
— А какво ще си помисли, ако разбере, че стоиш в моята стая през нощта? — Не знаеше какво й е вдъхнало такава смелост, но беше възнаградена с още една усмивка, този път малко дяволита.
— Има ли значение?
Преди да измисли подходящ отговор, ръката му се пресегна към косата й.
— Дори не си разпуснала къдриците си.
За бога, трябваше да намери начин да спре докосванията му, иначе скоро волята й щеше да я напусне. Отдръпна се, но часовете прекарани с неудобно облегната на студеното стъкло глава, си бяха казали думата. Схванатият й врат се възпротиви и тя изохка.
— Какво има? — Дланта му обгърна шията й.
— Нищо… наистина нищо ми няма. — Нямаше къде да избяга от него. Беше се свила в ъгъла, колкото е възможно по-далеч, а едрото му тяло й препречваше пътя към стаята. — Не, моля те, не прави това. — Пръстите му масажираха сухожилието между ухото и дантелата на рамото й. Въпреки здравия разум и протестите си Каролайн наклони глава и облекчи достъпа му до изящната си шия.
Ръцете му бяха силни, възглавничките на пръстите му — загрубели, но докосването му бе нежно и наистина облекчаваше болката й.
— Сега по-добре ли е?
Гласът му, плътен и чувствен, я накара да отвори очи. Пръстите му едновременно я отпускаха и възбуждаха. Прочисти гърло и се опита да си възвърне контрола над положението.
— Да, сега съм много по-добре. Благодаря.
Рязко се изправи, мина край него и се отдалечи.
— Искаше да ми кажеш в колко часа да бъда готова утре. — Вдигна ръка към лицето си. Той бе успял някак да махне фуркетите, които държаха косата й, и сега тя се спускаше свободно по раменете й.
— Да, наистина. — Тя стоеше срещу него с разпусната коса, зачервени страни и сини очи, все още замъглени от докосването му, и Улф не можеше да откъсне поглед от нея. Искаше да прелъсти нея, но май бе попаднал в собствения си капан. Но кой ли не би бил привлечен от жена, така лесно възбудима. — Смятам да тръгнем рано. Още призори.
— Заради предстоящата война? — Изрече въпроса, преди да помисли. Но всъщност нямаше смисъл да се преструва, че не е чула разговора му с мистър Уолкър.
— Не. Просто защото искам да изминем колкото е възможно повече път, докато е светло.
— Разбирам. — Кършейки пръсти, тя закрачи из стаята. Той още седеше на кушетката до прозореца и макар че не каза нищо, тя имаше чувството, че трябва да се оправдае. — Не исках да подслушвам разговора ви с мистър Уолкър.
В стаята беше достатъчно светло, за да забележи подигравателната извивка на веждите му. Отиде до махагоновата тоалетка и започна да си играе с огледалото и сребърната четка за коса. Приключи с колебливия си опит да се извини. Обърна се с лице към него.
— Ще има ли война между индианците чероки и англичаните?
— Така мисля, Франция и Англия не ни оставят на мира.