Последните дървени колиби останаха зад тях и Каролайн въздъхна с облекчение. Внезапно чу смаяно ахване. На пътеката пред тях стоеше воин. Сигурно го бяха изненадали, иначе би извикал помощ. Въпреки че тъпаните биеха силно, имаше вероятност да го чуят.
Но той реши да се справи сам и размаха томахавката над главата си. Улф я бутна настрана и изкрещя:
— Бягай!
После се спусна към мъжа.
Не можеше да побегне и да го изостави. Не можеше, дори когато двамата мъже се затъркаляха по земята. Обезумяла, Каролайн се огледа наоколо за нещо, което би могла да използва срещу индианеца. Улф не бе успял да извади ножа си, а пушка не носеше.
Не откри нищо. Тогава побягна, но към гората, за да потърси клон или нещо друго, което да стовари върху главата на воина. Секундите й се струваха часове. Падна на колене и вдигна от земята дебела тояга. Щеше да пръсне с нея черепа на индианеца. Представяше си сцената и ясно виждаше как костите му се трошат под удара на ръцете й.
Но когато се върна на мястото, където бе оставила Улф, от двамата мъже нямаше и следа. Ако не беше прошумоляването на листа, нямаше да знае накъде да тръгне. Без да мисли, тя се втурна по посока на шума. Неочаквано някой я сграбчи отзад.
— По дяволите, Каролайн — просъска познат глас в ухото й. — Според теб това ли означава да тичаш към реката?
След като Улф я пусна, тя пренебрегна въпроса му.
— Какво стана с него?
— Ей там е. — Улф кимна към тъмен силует, свит на кълбо върху земята. Каролайн се изкуши да попита дали е мъртъв, но Улф стисна ръката й и тя се отказа. — Да вървим — каза той, но внезапно спря, щом забеляза клона в ръката й. — За какво, по дяволите, ти е това?
— Щях да го ударя по…
— Няма значение. Ела. — Той тръгна напред. Каролайн хвърли пръчката и го последва.
Промъкнаха се през гората и завиха на юг. Не си говореха и Каролайн се стараеше да стъпва безшумно като него, докато вървяха между дърветата. Скоро нагазиха в поток. Краката й замръзнаха в студената вода, но тя не изостана назад.
Улф се изкачи на каменист бряг и се наведе да й помогне. Продължиха напред.
Каролайн чу шума на реката, преди да я види. Беше мокра, премръзнала, уморена, но не обръщаше внимание на тези неща, докато вървеше след своя спасител.
Едва не изпищя, когато от мрака изникна Едуард. Улф я дръпна и закри устата й с ръка, докато се успокои. Щом се освободи от него, тя стисна брат си в здрава прегръдка.
— Толкова се тревожех за теб — каза тя, преди Улф да я побутне към брега.
— Долу ни чака кану. — Улф застина, вперил очи в гърба й. — Къде е одеялото? — Тя не отвърна веднага и той повтори въпроса си.
— Аз… аз сигурно съм го изпуснала.
— Къде? Мисли, Каролайн. — Стисна я за раменете и я обърна с лице към себе си, без да обръща внимание на протестите на Едуард.
— Престани, Нед. — Каролайн хвана ръката на брат си, който дърпаше Улф, и преглътна. — В края на селото. Сега си спомням. Когато онзи воин ни изненада, трябва да е паднало от раменете ми. Това има ли значение? — Сега тя стискаше Улф.
— Преди да дойда при теб, се опитах да осигуря повече време, като направих фалшива следа на изток през гората. Но ако открият одеялото…
— Ще разберат, че сме избягали по реката — довърши вместо него Каролайн.
— Ще се върна да го взема.
— Не, Улф — извика тя, но той не й обърна внимание, а я предаде на Нед.
— Внимавай, момче. Ако не се върна, преди луната да се издигне над онези дървета, тръгвай. Греби с всички сили докато стигнеш до разклонението на реката. Поеми по южния ръкав и го следвай, докато стигнеш до форт Принц Джордж. Ще ти отнеме малко повече от два дни. После, щом намерите придружител, тръгнете към Чарлз Таун. Ако трябва, вържи й ръцете и краката, но я заведи в цивилизования свят.
— Раф. — Каролайн протегна ръце към него и той се спря. На слабата светлина виждаше израза на лицето му, но погледът му, прикован в нея, бе осезаем. Толкова много неща имаше да му каже. Искаше й се да ги бе изрекла преди. Сега бе късно.
— Грижи се за нея, Едуард! — Това бе всичко, което Улф каза, преди да изчезне в гората.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Няма да тръгна!
— Не се инати, Каро. Нали чу какво каза мистър Макуейд. — Кълбото на луната сега висеше точно над дърветата и поръбваше клоните им с мека светлина. — Каролайн, къде отиваш? — Едуард напусна мястото си до кануто и се втурна след сестра си.
Без да го слуша, тя се изкатери по стръмния бряг и се взря в мрака. Не чу нищо, защото ритмичното биене на тъпаните заглушаваше всички останали шумове. Каролайн въздъхна дълбоко и скръсти ръце. Въпреки студа тялото й бе плувнало в пот.