— Как е Мери?
Улф протегна ръце към нея и я привлече в силна прегръдка. Тя се сгуши до него и пръстите й се вкопчиха в меката еленова кожа на ризата му. Той изрече думите, от които се боеше.
Когато вдигна глава, лицето й бе мокро от сълзи.
— А Колин? Какво се случи с детето?
— Умряло, преди да пристигна. — Погали я по гърба, сякаш искаше ръцете му да поемат болката й. — Двамата с Едуард ги погребахме в „Седемте бора“.
Каролайн кимна:
— Сигурна съм, че и Мери би пожелала това. Да бъде там, когато Логън се върне.
Досега Улф не бе посмял да размишлява върху това, как брат му ще приеме смъртта на Мери и на дъщеря си. Беше ги поверил на него, а сега и двете лежаха в песъчливата земя на „Седемте бора“. Но до него бяха Каролайн и Едуард, които също се нуждаеха от закрилата му.
Внимателно я отдели от себе си.
— Трябва да вървим. — Гласът му омекна и той протегна ръка да изтрие кристалната сълза, кацнала на ръба на миглите й. — Имаш ли сили?
— Веднъж някой ми каза, че тук животът не прощава. — Тя вдигна рамене. — Ще се справя.
Пътят през скалите бе тежък. Спряха да си починат там, където водопадът започваше да се спуска надолу. Едуард и Улф оставиха лодката на земята и брат й се свлече на колене. След като ги предупреди да не се отдалечават, Улф се върна обратно натам, откъдето бяха дошли.
— Сигурно проверява дали са по следите ни.
Каролайн се обърна с лице към брат си. За пръв път останаха сами, след като му бе разкрила истината, и тя не знаеше какво да очаква от него. Той впери в нея с невинни сини очи, които изглеждаха някак неуместно върху лицето му, вече позакоравяло от суровите уроци на тази дива земя.
Беше покрит с мръсотия и изглеждаше изтощен, но се справяше успешно и с несгодите на пустошта, и със съзнанието за греха, сторен от сестра му. Може би беше по-силен, по-устойчив, отколкото тя смяташе. Тъй дълго се бе опитвала да го пази от всичко, че сега й се струваше странно да не продължи. Но в този миг Каролайн реши, че вече е достатъчно голям, за да понесе истината.
— Според Раф те ще ни последват. Единствената му надежда е да се доберем до форт Принц Джордж, преди да ни настигнат.
Едуард кимна и събра колене под брадичката си.
— Не ти е било леко тук, Каро. — Това не беше въпрос и тя не видя причина да отговори. — Защо в писмата си ми разказваше врели-некипели?
— Не знам. — Каролайн се отпусна на коравата земя до него. — Излъгах те — с въздишка призна тя. — Исках да вярваш, че не съм жертвала нищо, като дойдох тук. Ти беше така щастлив в училище и ми беше ясно, че мястото ти е там.
— Знаеш ли как се чувствам сега, като знам какво си преживяла заради мен? — Върху простодушното му лице бе изписано чувство на вина.
— Недей. — Каролайн го улови за ръцете. — Не мисли така. За някои неща съжалявам, но…
— За някои? — Той се изправи. — Как е възможно да говориш така, когато си затънала в тази пустош, обградена си от диваци и очакваш… — Едуард млъкна и се загледа в забързаното течение на реката отдясно.
— Нед, когато казах, че съжалявам за някои неща, имах предвид смъртта на Мери и детето й… и смъртта на моя съпруг. И, разбира се, бих предпочела сега да съм на топло, сухо и безопасно място. Но не съжалявам за това дете, нито за мига, в който го заченах.
— Каро…
— Нед, изслушай ме. Няма да…
— Мислех, че вие двамата сте уморени. — Улф се появи на малката поляна и свали пушката от рамото си. — Ако наблизо имаше индианец, щеше като нищо да ви чуе.
Каролайн свали ръце от кръста си. Огънят на руменината опари страните й и тя се опита да си спомни всяка дума, която бе казала и колко високо я бе изрекла.
— Видя ли някого? — Знаеше, че това би трябвало да я тревожи на първо място.
Улф отпи от шепите си и се изправи.
— Не. Но смятам, че трябва да продължим веднага. — Обърна се към Едуард, който стоеше с безизразно лице, отпуснал ръце край тялото си. — Ще ми помогнеш ли?
Двамата заедно вдигнаха кануто над главите си и се запътиха към по-спокойното течение отвъд водопада. Рано следобед отново плаваха по реката. Едуард заспа и Каролайн го смени при греблата.
— Неприятности с братчето ли имаш?
Каролайн погледна през рамо. Сбърка ритъма на греблата, но Улф само повдигна вежди. Косата му бе разпусната и се вееше около лицето му, от което изглеждаше още по-див — част от заобикалящата ги природа.
— Ти и брат ти сигурно никога не се спречквате. — Щом изрече думите, Каролайн поиска да ги върне обратно. Мисълта за брат му само й напомни за Мери. За желанието на една жена да види отново съпруга си.
— Логън и аз никога не сме били много близки с изключение на времето, преди да замине. Но не си спомням да сме си крещели един на друг.