— Това е безумие.
— Шшт. — С пръст на устните си Каролайн хвърли поглед към Едуард. Двамата бяха клекнали зад няколко стърчащи скали близо до лагера на индианците. Намираха се достатъчно далеч от светлината на огъня… надяваше се тя. Надяваше се също, че червенокожите няма да очакват тя да се промъкне в лагера им. Двамата с Едуард не бяха срещнали други часови освен тези, които пазеха пленника.
Бяха вързали Улф за ствола на бреза. На трепкащата светлина от огъня Каролайн видя, че са обелили кората на дървото и са го боядисали с черна и червена боя. На този зловещ фон стоеше изправен Улф. Ръцете му бяха вързани зад дървото, краката му бяха омотани с въже. До кръста бе гол, надолу носеше само набедрена превръзка.
— Ранен е.
— Знам — прошепна Каролайн. Веднага бе забелязала и болката от кървящата му ръка се бе стрелнала право през сърцето й.
— Какво ще правим?
Каролайн въздъхна дълбоко.
— Нека да помисля.
— Как се чувстваш, Уойа? Сега си сам. Няма ги твоите защитници, английските кучета. Само смъртта те очаква.
Улф срещна подигравателния поглед на Талцуска, но не отвърна нищо. Ако ще мре, то поне да е с ненакърнена гордост.
— Нямаш ли какво да кажеш? Ти, който не млъкваше пред съвета. И все бръщолевеше за мир между двата народа, които се борят за душата ти. — Талцуска изсумтя и закрачи напред-назад край Улф. Въпреки студа и той носеше само набедрена превръзка. Същите бои, с които бяха изрисували дървото, образуваха шарките на войната върху гърдите и сипаничавото му лице.
— Войната няма да помогне на племето ни — проговори накрая Улф. — Отначало може да побеждаваме, но после ще ни разбият.
— Да, според твоите предсказания и… надежди. — Талцуска пристъпи към Улф и застана лице в лице срещу него.
— В сърцето си знаеш, че не си прав — отвърна Улф и го загледа гневно, докато накрая Талцуска отклони поглед.
— Англичаните са паплач, която слиза на бреговете ни, за да ни унищожи със своята алчност, със своите зарази.
— Не отричам, че алчност има…
— И зараза! Трябва само да си спомниш смъртта на жена ми и децата ми… — Той млъкна и извади нож от калъфа на кръста си. — Или да погледнеш лицето ми. — Той притисна острието застрашително близо до бузата на Улф, после се усмихна свирепо и прекара бръснача по собствения си палец. Изразът на лицето му не се промени, когато по кожата му потече тънка алена струйка.
— Кажи ми, Уойа, къде е тя?
— Удави се в реката. — Промяната на темата дойде изневиделица, но Улф я очакваше. Повтори същото, което бе казал и преди. Още откакто го заловиха край върха на втория водопад, Талцуска го тормозеше с въпроси за местонахождението на Каролайн.
Улф започна да усеща, че интересът на братовчед му към нея не е само начин да уреди старата вражда между двамата. Ето защо с цялото си сърце се надяваше Каролайн и брат й да са на път за форт Принц Джордж. Ако знаеше, че тя е в безопасност, това, което му предстоеше да изтърпи, щеше да е почти поносимо.
Грубото докосване на Талцуска го накара да съсредоточи мислите си върху похитителя. Със сведени клепки и разтеглени устни Талцуска размаза кръвта, шуртяща от палеца му, по гърдите на Улф.
— Скоро, Уойа. Скоро кръвта ти ще попие в тази земя.
Със замах заби ножа в меката песъчлива почва на няколко стъпки от дървото, за което Улф бе вързан. Светлината от огъня затрептя по лъскавата стомана и гравираната рогова дръжка.
— Погледни го, Уойа, наблюдавай го, докато усетиш как жилото му се забива в теб. Как кръвта ти изтича, докато аз изрязвам бялата част от теб. — Той спря за миг и срещна погледа на Улф. — Можеш да се преструваш, че не изпитваш страх, но аз знам. Твърде много малодушна английска кръв тече в жилите ти.
Като изрече това, Талцуска се обърна. Отиде до огъня и приклекна.
— Полудяла ли си? Няма ли да е по-добре да се върнем в Англия… в Бедлъм.
Нямаше да се върне в Англия, още по-малко пък в Бедлъм, но сега нямаше време да спори с брат си по този въпрос.
— Няма друг начин, Нед. Не можем да надвием седмина воини. Раф би могъл, но е вързан…
— И аз трябва да се втурна в лагера, да взема ножа и да прережа въжетата, преди някой дивак да ми е прерязал гърлото?
Знаеше, че звучи глупаво и опасно, но не й хрумваше нищо друго.
— Казах ти вече — обясни Каролайн с надеждата, че не греши. — Няма да те забележат, защото аз ще отвлека вниманието им.
— Като се появиш сред тях. — Той дълбоко въздъхна. — Няма да ти позволя, Каро.
Каролайн надзърна над големия камък, зад който се криеха.