— Не!
Индианецът бързо погледна към нея, после към Улф. Барутът избухна, изпълни въздуха с острия си мирис, а сърцето й — с отчаяние. Не снемаше очи от Талцуска, който още стоеше, приковал поглед в мерника. Чак когато коленете му се подвиха, тя забеляза томахавката, забита в гърдите му. Талцуска се свлече по лице върху земята. С последни сили протегнатата му ръка сграбчи полите й.
Каролайн почти нямаше време да проумее какво се бе случило. Две силни ръце я обгърнаха и я изправиха на крака. Тя зарови лице в гърдите на Улф с единствената мисъл, че той е жив.
Улф я задържа в обятията си. Ударите на сърцето й, тъй близо до неговото, му доставяха неимоверна радост. Тя тихо плачеше и го притискаше към себе си. Улф би могъл да остане така завинаги и да забрави за света наоколо. Но знаеше, че не бива.
— Каролайн. — Тя го погледна със сините си очи, блеснали от сълзи, и Улф нежно приглади назад бледорус кичур коса, паднал върху челото й. — Трябва да се махнем от това място. Къде е брат ти?
— Казах му да тръгне към форта. Стори ми се, че така е безопасно, но сега не съм сигурна. Ти как мислиш?
Улф сви рамене:
— Нали знае, че трябва да се движи край реката. Предполагам, че скоро ще го настигнем.
Набързо събраха всичко, което можеше да им бъде полезно: пушки, барут, одеяла и храна. На лунната светлина Улф я поведе към реката. Едното от двете канута на преследвачите бе изчезнало.
— Сигурно Едуард го е взел. Ще се справи.
— Останалите от племето ще продължат ли да ни преследват? — Каролайн постла одеялата в лодката, после повдигна пола и свали долната си фуста. Разкъса я на парчета, които потопи в ледената вода.
— Да. — Улф въздъхна дълбоко. — Смъртта на седмината няма да остане неотмъстена. Но се надявам дотогава да си далеч оттук.
Каролайн се приближи до него, тъй близо, че усети уханието на мускус и мириса на кръвта. Започна нежно да я бърше.
— А ти?
Улф се загледа в ръцете, които почистваха раните върху рамото му. Нежни ръце… силни ръце… Ръце, при чийто допир го обземаше безумна страст. Той сведе очи.
— Моето място е тук.
Значи и нейното беше тук. Така реши Каролайн. Но не каза нищо, само превърза наранената му плът с ленените парчета от фустата. Той облече ризата си, метна пушката на другото си рамо и й помогна да се качи в лодката.
Лунните лъчи трепкаха върху водата, а пяната бълбукаше във всички цветове на дъгата. Но да управляваш лодка в тъмното не беше лесно, особено при тази скорост. Призори от планините се спусна хапещ вятър и донесе със себе си вихрушка от снежинки. Ала те не спряха.
С изключение на няколкото разменени думи, двамата не разговаряха. Тя гребеше, за да му даде почивка, но течението беше силно и скоро той я смени.
Пейзажът се промени, земята край тях стана равна и Каролайн се досети, че наближават форта. Зимната нощ се спусна рано и Улф зави към брега. Каролайн въздъхна с облекчение. Никога досега не се беше чувствала така уморена.
— Зад онзи склон има колиба — каза й той, след като издърпа лодката на брега. — Семейство Морган са или във форта, или са отишли в Чарлз Таун. Можем да си починем там.
Улф имаше право. Колибата изглеждаше така, сякаш в нея отдавна не е живял никой. Входната врата висеше само на една кожена панта, а подът бе покрит с листа. Каролайн го помете с борова клонка, докато Улф оправяше вратата. Той не събра дърва, въпреки че застудяваше, защото не можеха да рискуват димът от огъня да бъде забелязан. И тъй, двамата седнаха един срещу друг на одеялото и треперещи от студ, изядоха остатъка от храната, която бяха взели от лагера на индианците.
— Още преди обед трябва да стигнем до форт Принц Джордж.
Каролайн повдигна мигли, но не срещна погледа му.
— Радвам се.
— Знам, че не ти беше лесно… — Улф се поколеба. Искаше да повдигне темата за детето, но не знаеше как да го стори. Тя се бе съсредоточила върху ръцете си в скута и се държеше стеснително и хладно. След всичко, което бяха преживели заедно, Улф не разбираше защо. Може би заради начина, по който се бе отнесъл към нея, след като откри, че очаква дете.
— Студено ли ти е? — Глупав въпрос. Разбира се, че й беше студено. Тя само подръпна одеялото върху раменете си и бегло му се усмихна.
— А ти как си? Раните болят ли те?
Не само те, но и цялото тяло. Ала той поклати глава отрицателно и отхапа от сушеното еленско месо. След като го сдъвка и преглътна, въздъхна дълбоко.
— Каролайн. — В този миг тя го погледна и от красотата й Улф едва не забрави какво се готвеше да каже. Дори тук, в примитивната, изоставена колиба, след всички несгоди, които бе преживяла, тя му напомняше за изящна камея.