Деликатни черти одухотворяваха овалното й лице, светлорусата коса се спускаше върху стройни рамене. А в дълбините на големите й очи човек можеше да потъне.
— За мен няма значение кой е бащата на детето ти.
Тя сви устни и внезапно прояви жаден интерес към крайчеца на одеялото.
— Разбирам. — Какво я бе прихванало да си мисли, че не му е безразлична?
— Не, не разбираш. — Улф я улови за ръцете и въпреки съпротивата й я дръпна към себе си. — Искам да кажа, че това не се отразява на чувствата ми към теб. — Сега той не можеше да срещне погледа й. — Нямам право да те моля за прошка. От самото начало се държах с теб като копеле.
Сянка на усмивка изкриви чувствените му устни.
— Смешно е. Смятах, че най-лошото е да си копеле. Сега знам, че още по-лошо е да се държиш като копеле. — Той стисна по-силно ръцете й и се вгледа в лицето й. — Съжалявам, че те нараних. Нямаше да те обвинявам, ако…
— Детето е твое. — Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни. — Ти си бащата на моето дете.
— Каролайн, аз…
— Чуй ме. — Тя се надигна на колене. — Може да си приказваш, че това няма значение, но за мен има. Гневът и гордостта не ми позволяваха да ти кажа. — Лицето й помръкна. — Никога не съм… искам да кажа, баща ти не е… — Тя изправи рамене и го погледна открито. — Ти си единственият мъж, с когото съм била — отсече накрая, сякаш го предизвикваше да й противоречи.
Той замълча, вперил в нея тъмни, непроницаеми очи. После стана на колене и протегна ръце към раменете й.
— Радвам се — успя да каже, преди да я придърпа към себе си.
Вятърът още свиреше сред боровете и оголелите дъбове, мразовитият въздух се просмукваше през цепнатините между дървените греди на колибата. Но на двамата вече не им беше студено.
Телата им се сплетоха, сърцата им забиха едно до друго. Отпуснаха се върху одеялото. Улф се облегна на лакът и разпръсна косата й около лицето.
— Като лунна светлина е — прошепна той и двамата се усмихнаха.
Но нейната усмивка посърна, когато той прокара пръст по извивката на веждите й.
— Те ще те търсят, нали?
Само за миг Улф застина, но след малко продължи ласката.
— Да не говорим за това тази вечер.
Устните му едва докоснаха нейните, после се притиснаха жадно към тях. Когато вдигна глава, тя дишаше тежко, но не спря с въпросите си.
— Нали ми каза, че такъв е обичаят на твоето племе. Винаги отмъщават за убитите. — Тя сниши глас. — А ти ги уби заради мен. Беше принуден да избираш между мен и своя народ.
— Не. — Той я целуна леко. — Не, Накуиси усиди, малка звездичке. Никой няма вина. Нито ти, нито аз. Нито дори Талцуска. Не се боя от тяхното отмъщение. Повярвай ми, Каролайн. — Казваше истината. В сърцето си се опасяваше, че ще избухне война, която ще донесе толкова много смърт, та нямаше да има време за мъст.
Но тази нощ щеше да прогони тези мисли от съзнанието си. Щеше да се посвети само на жената, която обичаше. Жената, от която трябваше да се откаже.
Тя въздъхна, когато устата му проследи нежната извивка на лицето й. Шията й бе гладка като крило на пеперуда и имаше вкус на сладък нектар. Не можеше да й се насити.
Каролайн простена и се изви към дланта, която покриваше гръдта й.
— Моля те — извика тя и заби пръсти в одеялото.
В отговор на молбата й Улф сведе уста към гърдите й, а ръцете му се заеха с корсета.
— Ще ти помогна. — Тя се изправи и развърза предницата на роклята си. Светлината бе слаба — идеше само от лунните лъчи, които се промъкваха между гредите, но щом свали корсажа, Каролайн усети погледа му върху себе си. Пое си дълбоко дъх и дръпна връзката на долната си риза. Деколтето бавно се разтвори и преди да се плъзне към кръста й, за миг се закачи на щръкналите връхчета на гърдите й.
Остана седнала, гола до ханша. Отпусна глава назад, когато дланите му обгърнаха гърдите й.
— Наедряла си — рече той и се наведе да близне двете полукълба. — Готвиш се да кърмиш сина ми.
— Или дъщеря ти — подразни го тя. Улф пое зърното дълбоко в устата си, имитирайки бъдещите движенията на нероденото си дете.
— Или дъщеря ми — съгласи се Улф и нежно засмука другата й гърда.
Каролайн се стараеше да запази самообладание, но костите й омекваха като горещ восък. Устните му тръгнаха надолу по тялото й и в съзнанието й остана само мисълта за него.
Вплете треперещи пръсти в буйната грива на черните му коси. Кичурите бяха пораснали, сякаш не се беше постарал да ги подстриже. Сякаш не бе имал време да ги подстриже. Причината беше очевидна и болезнено ясна и тя реши да не мисли сега за това, да не мисли за ужасите, които бяха преживели и… които предстояха.