Привлече го по-близо до себе си и се изви да срещне жадните му устни. Той вдигна тъмната си глава и я погледна. Страстта бе разширила ноздрите му и бе опънала кожата върху скулите му. Но с желанието се бореше друго чувство и скоро след като той облегна чело на нейното Каролайн разбра какво е то.
— Съжалявам — прошепна Улф и дъхът му опари лицето й. — Толкова съжалявам.
— Раф… Улф… — Обхвана с ръце главата му. Съвсем лек натиск бе достатъчен, за да повдигне лице и да срещне погледа й. В полумрака очите му, бездънни кладенци, светеха като оникси и сърцето й сякаш щеше да се пръсне от любов.
— Отдавна съм ти простила. Ако не бях, нямаше сега да съм с теб… Нямаше да те обичам тъй силно.
Признанието й увлече устните му в жарка целувка. Много по-късно й хрумна, че той не бе отговорил подобаващо. Но сега тя можеше само да се наслаждава на устните му, притиснати към нейните, на дългия гладък език, който отново и отново нахлуваше в устата й. И на магията на ръцете му.
Развърза полата й и свали единствената останала фуста. Издърпа ризата и чорапите й и красотата на голото й тяло се разкри пред него. Кожата й изглеждаше млечнобяла на мъждивата светлина, детето… неговото дете закръгляше корема й.
Пръстите му я погалиха с благоговение, поеха детето, което никога нямаше да държи на ръце… Сърцето му се сви от болка, така непоносима, че едва не изкрещя, но той безмилостно я прогони. Тази нощ беше негова. Двамата си принадлежаха. Поне за тази нощ.
Откъсна се от нея, за да смъкне дрехите си, и отново се върна да я люби, да й покаже — макар че не можеше да го каже с думи — колко му е скъпа, колко много я обича.
Нощта бе тяхна и без да бърза, с ръце и устни той отново и отново я довеждаше до върха. Наслаждаваше се на нейното удоволствие и на чувствения начин, по който изричаше индианското му име.
Тялото му копнееше за облекчение, копнееше да се зарови дълбоко в нея, но Улф устояваше на изкушението, докато тя не го докосна.
— О, Улф.
Тогава разтвори бедрата й и като внимаваше да не й натежи, със замах влезе в женствената ножница. Тя се надигна да го посрещне и ръцете му я обхванаха под бедрата. Семето му избухна в нея.
Улф се претърколи до нея, прегърна я и одеялото ги зави в пашкула на любовта.
— Улф.
— Хм? — Той положи ръка върху извивката на корема й.
— Какво значи това, което току-що каза?
Пръстите му спряха да пълзят по полегатия склон.
— Любима — отвърна той, чак сега осъзнал, че това е крещял във вихъра на страстта. Любима. Затвори очи и се запита дали да не й каже колко много я обича. Но в мислите си видя как тя го напуска, как отплава и се разколеба. По-добре щеше да е да не говорят за тези неща.
Помисли, че е заспала. Дишането й бе така равно, гладкото й тяло бе тъй отпуснато, но неочаквано тя заговори:
— Как ще наречем нашето дете?
Улф преглътна. Трябваше да й каже, че не бива да мислят за детето като за негово. И щеше да го направи… утре. Сега само поклати глава и я погледна в лицето.
— Зависи дали е момче или момиче.
— Мм — прозя се тя. — Ако е момиче можем да го кръстим на майка ти.
— Алкини? Много е трудно за англичаните.
— Така ли? — Каролайн се сгуши до него. — Но аз искам да отгледаме детето си като чероки. — Подпря се на лакът. — Знам, че сега има размирици, но те ще свършат все някога, нали?
— Да, Накуиси усиди, все някога. — Обгърна с длан бузата й и положи главата й върху рамото си. — А сега да спим.
Но той не можеше да заспи.
През цялата нощ, докато тя се гушеше в обятията му, Улф размишляваше за бъдещето. Как неговата жена и дете ще живеят отвъд океана. В безопасност. Тя щеше да има пари от имението на Робърт. До сутринта бе убедил себе си, че така ще бъде най-добре.
— Слава богу, че сте се измъкнали. — Лейтенант Койтмор стана от бюрото си и тръгна към Улф и Каролайн. — И двамата, както виждам. — Той стисна ръцете на Каролайн.
— Брат ви беше непреклонен в молбите си да изпратя отряд да ви открие. Опитах се да му обясня…
— Къде е Едуард? — попита тя.
— Не знам със сигурност. Може би у мисис Куин. Мога да изпратя някого да го доведе.
— Няма да е необходимо. Аз ще го намеря. — Срещна погледа на Улф, той кимна и я изпрати до вратата.
— Гледай да не напуснеш пак форта — предупреди я той, преди да излезе от стаята.
Щом Каролайн си тръгна, лейтенантът се отпусна върху най-близкия стол и любезността му се стопи. А заедно с нея и всички остатъци от здрав разум.
— Проклетите чероки са обезумели. Пристигнаха вести, че трийсетина от тях са нападнали магазина на Елиът. — Имаше предвид търговеца, установил се нагоре по реката. — Убили са почти всички, после са се отдали на грабеж и пиянство. — Той разтри лицето си с длани и погледна към Улф, без да забележи суровия му израз.