— Водел ги е Сероуи и вероятно пак той е изпратил куриери с кървави томахавки до всички племена. Призовава ги на война с англичаните. Говори се, че пътят оттук до форт Лъдън гъмжи от освирепели червенокожи. Чувствам се повече затворник, отколкото войник.
— А какво става с вождовете затворници?
Лейтенантът дълбоко въздъхна.
— Тези диваци са по-скоро камък на шията ми, отколкото затворници. Ден не минава, без някой от тях да се обърне към мен с молба за освобождаване. — Той подпря глава на облегалката на стола и напудрената му перука се килна настрана. — Голяма напаст са.
— Сигурно и на тях не им е приятно пленничеството.
— Какво? — Лейтенантът се взря в Улф, после махна с ръка. — Искам да знам какво видяхте там. Разузнавачите ми за нищо не ги бива. Почакайте. Къде тръгнахте?
Улф спря с ръка на бравата.
— Ще заведа мисис Макуейд и брат й в Чарлз Таун.
— Но… но какво ще правим с индианците?
Улф повдигна вежди:
— Изглежда забравяте, че аз също съм индианец.
Обърна се и излезе с тихи стъпки.
Каролайн го посрещна пред прага на мисис Куин. Но преди да й каже, че трябва веднага да тръгнат — нещо, което със сигурност щеше да я слиса, защото досега изобщо не бе споменал, че отиват в Чарлз Таун, — тя го изпревари със своя изненада. Улови го за ръцете и го помъкна през вратата.
— Каролайн, нямаме време за това. — Очакваше, че ще се хвърли на шията му, но тя не го стори. Лицето й беше замислено.
— Логън е тук.
— Логън?
— Да. Но сега спи. — Той се готвеше да се втурне в другата стая, но тя го хвана за ръкава. — Едуард го доведе. Брат ти е пристигнал във форта снощи на път за „Седемте бора“. Получил е вестта, че Мери очаква бебе.
— Да, аз му писах. — Улф се чувстваше така, сякаш някой го е ритнал в стомаха. — Той знае ли… какво се случи?
Сълзи изпълниха очите й и тя бавно кимна.
— Едуард му е казал. — Протегна ръка към него. — Опитвал се да намери доброволци, които да тръгнат след нас, и не е знаел, че Логън е съпругът на Мери.
Улф въздъхна тежко и вдигна глава към небето.
— Ще говоря с него.
— Той е много… — Каролайн се поколеба в търсене на дума, достатъчно силна, за да опише чувството, което бе видяла върху лицето на Логън. „Гняв“ не описваше точно реакцията на брат му при вестта за смъртта на жена му и детето. Спря се на думата „вбесен“ и бързо продължи нататък. — Обвинява индианците. — Дали не обвиняваше също и брат си? Каролайн не бе сигурна, но реши, че трябва да го предупреди за тази възможност.
Улф само кимна.
— Ще говоря с него — повтори той.
— Пиян е. Носеше със себе си пълно шише и го изпи почти цялото, преди да… заспи.
— Преди да припадне, по-скоро. — Улф тръгна навън, но пред вратата се спря и се обърна към Каролайн. — Почини си, защото сутринта тръгваме.
— Тръгваме ли? — Тя се спусна към Улф, преди той да вдигне резето. — Накъде?
— Към Чарлз Таун.
— Но…
Улф я улови за раменете и я върна обратно към средата на стаята. Искаше му се да я вземе в обятията си, но знаеше, че не бива. Въпреки това пръстите му не устояха и се задържаха върху нея по-дълго от необходимото, намерили топлина в допира до тялото й.
— Моля те, Каролайн — прошепна той до копринената й коса. — Направи това, за което те моля.
В задната стая Логън лежеше по лице, а краката му висяха извън пружината. Улф усети миризмата на уиски, която изпълваше помещението, и се запита как ли Каролайн е успяла да го домъкне дотук.
— Логън. — Той сложи ръка на рамото му. — Логън, събуди се. Аз съм, Улф.
— Изчезвай оттук — обади се пиян глас. — Върви по дяволите!
— Трябва да говоря с теб.
Шишето се изплъзна от пръстите на Логън и падна на пода. Алкохолът се разля. Логън бавно се обърна и се подпря на лакти. Зелените му очи бяха кръвясали и гледаха свирепо.
— Аз пък не желая да говоря с теб. — Устните му се изкривиха с омраза. — Проклет индиански любовник. Не, не си само любовник, ти си един от онези кръвожадни диваци.
Улф не отвърна нищо, но не отмести поглед от лицето брат си.
— Какво, по дяволите, гледаш? — Той заваляше думите, си ли. — Не си ли виждал човек в траур? — Изправи се и застана в лице с Улф. — Твоето варварско племе уби жена ми и детето ми! Уби ги! — В очите му се събраха сълзи и се търкулнаха по тъмните му мигли. Гласът му заглъхна. Като човек, останал без сили, той се тръшна обратно на леглото, а главата му падна в събраните му длани.