— Прекрасна е, нали?
— Кой?
Не разбираше защо се държи като глупак.
— Ребека Уолкър, естествено. Много красиво момиче.
Погледът му я смути.
— Познавам я от години. Още е дете.
— Но тя май не се смята за дете. И като че ли…
— Какво?
— Ами… и ти не я смяташ за дете.
— Нейна бе инициативата за онази целувка, Ваше благородие.
— Нямах предвид… — Не беше способна да го гледа в очите и да лъже. Точно целувката имаше предвид. Когато Раф се канеше да възседне коня си, Ребека Уолкър бе пристъпила към него. Пред Каролайн и пред баща си се беше хвърлила на врата му. Целувката им, дълга и чувствена, се бе отпечатала в паметта на Каролайн. Напомняше й за онази целувка, която за малко не бе получила от него. Тя се намести в седлото. — Само си помислих, че вие двамата сте… сте…
— Любовници?
— Ами… да. — Каролайн изпусна от гърдите си дъха, който несъзнателно бе затаила, и се усмихна.
Той остана сериозен.
— Не сме.
— О, аз само си помислих…
— Каролайн.
— Да. — Когато произнасяше името й по този начин, пулсът й се ускоряваше.
— Не ми е нужна майка.
С тези думи той пришпори коня и приключи разговора. Каролайн се загледа в ръкавиците върху ръцете си и стисна поводите. Не знаеше какво да мисли. Опитваше ли се наистина да играе ролята на майка? За неин ужас съвсем не майчински мисли се въртяха в съзнанието й, когато Ребека безсрамно флиртуваше с Раф, когато бе притиснала тялото си към него и устните им се сляха.
Каролайн поклати глава и се опита да прогони тези смущаващи мисли. Въобразяваше си глупости. Той беше грубиян и това бе всичко. Или пък просто се ядосваше, че тя пренебрегва неговия съвет и смята да отиде при баща му.
А може би, докато е целувал Ребека, той е подозирал какво си мисли тя. Въпреки усилието да се въздържи, Каролайн покри с длани горещите си страни.
Отдавна беше време да спрат за почивка на конете. Пък и заради лейди Каролайн Симънс. Улф се обърна и хвърли поглед към нея. Личеше, че е уморена. Но не се оплакваше. Длъжен беше да признае, че тя се държи твърдо. Хрумна му, че май не е толкова крехка, колкото изглежда, но пропъди тази мисъл. Просто му се сърдеше и затова не изричаше нито дума.
Едва ли можеше да я вини.
Не се славеше с весел нрав, но не беше и мрачен човек. Особено когато смяташе да прелъсти някоя жена. Но този път това го караше да изпада в лошо настроение.
А лошото настроение го правеше невнимателен. Преди да усети, че наблизо има някой, от сянката на дърветата изскочи човек. Конете се подплашиха, започнаха да цвилят и се изправиха на задните си крака. Улф лесно укроти жребеца си, но Каролайн не беше толкова опитна. Той скочи на земята и улови юздите на кобилата, като внимаваше да не попадне под копитата й.
Каролайн усети, че седлото й се изплъзва, и страхът, който изпитваше от конете, се върна. Съпротивляваше се срещу ужаса, но той я парализираше. Раф успокои коня и протегна ръце към нея. Тя покорно се спусна от седлото в прегръдката му. Облегната на гръдта му, цялата трепереше и се бореше с напиращите сълзи. Но сякаш някаква преграда в нея рухна и чувствата й, твърде дълго потискани, изригнаха навън.
— Не… мога… да яздя. Стра-ху-вам се… от коне. — Говореше на пресекулки, като хлипаше и подсмърчаше, и той не успя да разбере всичко. Погледна го с мокри очи, замъглени от сълзите, и Улф усети как нещо свива сърцето му.
Това не бяха фалшиви сълзи, преструвки, предназначени да го омаят. Тя едва ли се сещаше за него, докато изреждаше несполуките си, при което постоянно споменаваше някой си Нед. И можеше да се обзаложи, че е забравила за присъствието на Дауниси, който стоеше наблизо и с учудване наблюдаваше сцената.
— Успокой се, Каролайн. Вече си в безопасност. — Улф я притисна по-силно към себе си. Сламената й шапка бе паднала на земята и сега ръката му поддържаше главата й, а пръстите му потъваха в меките светлоруси къдрици. С другата си ръка галеше стройния й гръб. Бе вперил поглед в Дауниси, който се смееше на трудното положение, в което го бе поставил.
Трябваше да се съвземе. В дълбините на съзнанието си Каролайн разбираше това, но умората и страхът объркваха мислите й. А какво облекчение изпитваше, сгушена в тази силна прегръдка… Колко хубаво бе да има някой, на чието рамо да се облегне. Но не това бе човекът, когото трябваше да търси. Добре го знаеше.
Бавно се отдръпна и избърса с длани мокрото си лице.
— Извинявам се — прошепна, неспособна да повдигне очи и да го погледне. — Обикновено не се държа така. — Той се опита да я прегърне отново, но тя се възпротиви: