— Не, моля те, ние не бива да…
— Каролайн — той повдигна брадичката й, — не сме сами.
— Какво? О, боже! — Не беше сигурна дали смущението или страхът я накараха да остане плътно притисната до Раф, след като се обърна назад. Под сянката на дърветата стоеше висок индианец със свиреп вид. Главата му беше обръсната с изключение на опашката, която растеше от върха на темето и се спускаше на гърба му. Приличаше на индианците, които бе видяла в Чарлз Таун, но беше полугол, а те носеха ризи и панталони.
Той каза нещо, което Каролайн не разбра, и Раф му отвърна на същия гърлен език. Окуражително я потупа по раменете и се приближи към индианеца. Двамата тръгнаха надолу по пътеката, като оставиха Каролайн при конете.
— Защо изскочи така пред нас?
Дауниси присви тъмните си очи.
— Следя ви още от завоя. Не чу ли сигналите ми?
Не, не ги беше чул. Мислите за годеницата на баща му бяха погълнали цялото му внимание. За негов късмет това бе Дауниси, а не някой враг. Улф се загледа към храстите.
— Какви новини носиш?
— Воините от племето крийк минават през долината.
Улф сви рамене.
— Това не е нищо ново.
Индианците крийк, които живееха на юг, често пътуваха през земите на племето чероки. Не бяха съюзници, но между двата народа съществуваше примирие.
— Но този път отиват на север да се бият с англичаните и уговарят нашите воини да се присъединят към тях.
— Някой съгласил ли се е?
— Талцуска.
Улф не очакваше друго от братовчед си. Омразата на Талцуска към белия човек бе дълбока. Но следващите думи на Дауниси го разтревожиха повече. Изслуша го с мрачен израз на лицето.
— Някои заселници във Вирджиния бяха нападнати… от наши воини.
ГЛАВА ТРЕТА
— Какво има? Какво се е случило? — Каролайн последва Раф до конете и фустите й пометоха прашния път. Червенокожият бе изчезнал в гората така безшумно, както се бе появил.
— Качвай се. — Той се наведе и посегна към стремето, за да й помогне. След миг обърна поглед нагоре, ядосан, че не му се подчинява.
— Какво каза той? — Каролайн рядко налагаше волята си и като видя мрачния израз на лицето на Раф, разбра защо.
— Връщам те обратно в Чарлз Таун.
Изрече думите така уверено, че тя само го зяпна слисана. Улф отново се наведе, за да я качи на коня, и едва тогава тя си възвърна способността да говори.
— Казах ти вече, че ще отида в „Седемте бора“.
В първия миг той не отвърна, изправи се и я погледна отвисоко с горещите си черни очи.
— Воини от племето чероки са нападнали заселници във Вирджиния. Взели са скалповете им.
Каролайн неволно ахна.
— Но защо? — Извърна глава, но моментално бе привлечена от погледа му като от магнит. — Мистър Чипфорд ме увери, че между англичаните и племето чероки цари мир. Той е посредникът, който уреди годежа между мен и баща ти — поясни тя.
— Мистър Чипфорд явно не е запознат със ситуацията.
— Но баща ти ми писа същото.
— Слушай, Каролайн — Раф дълбоко си пое въздух. Вестите на Дауниси го бяха разтревожили силно. Изгаряше от нетърпение да стигне в долните селища на племето чероки и да предаде желанието на Литълтън за преговори. Нямаше време да се занимава с лейди Каролайн Симънс и нейното твърдоглавие. — Вярвай на когото си щеш, но аз те връщам веднага в Чарлз Таун.
— В такъв случай ще трябва да ме заведеш насила. — Кобилата зад нея изпръхтя и Каролайн се отмести встрани. — Много далеч стигнах, за да се върна обратно. — Прехапа долната си устна, за да не затрепери, и издаде брадичка напред.
— По дяволите, Каролайн, не разбираш ли колко много рискуваш, заради глупавото си желание да се омъжиш за баща ми?
— Няма да се върна. — Като дете баща й бе казал, че е голям инат. С годините беше преодоляла тази черта, но сега пред Раф Макуейд незнайно защо отново я изваждаше на показ.
— Няма ли? — погледна я намръщено Улф. — Ами ако те оставя тук и сам се върна в Чарлз Таун?
Тя бързо се огледа наоколо. Заобикаляше ги гъста, почти непроходима гора, тъмна и гъмжаща от непознати същества. Преглътна и рече:
— Ще продължа сама.
И преди изразът на лицето му беше мрачен, но сега вече наистина предвещаваше буря. Направи крачка към нея, после още една, докато я принуди да отстъпва назад или да рискува да бъде смазана от него. Гърбът й се притисна до топлия хълбок на кобилата, но тя не отмести поглед от Улф, дори когато той постави длани на раменете й.
— С какво толкова те привлича баща ми?
— Той… той не ме привлича.
„По-скоро синът му.“ Каролайн безмилостно прогони тази мисъл. Нямаше право да мисии за мъжа пред себе си по друг начин, освен като за заварен син. Защо тогава я вълнуваше мирисът на кожа и мускус и непоносимата топлина, която се излъчваше от него? Защо трепереше всеки път, когато я докоснеше, и дори когато само я погледнеше?