— Той няма да бъде добър съпруг за теб.
Гласът му бе нисък и в тона му имаше нещо недоизказано. Но в съзнанието й нахлуха хиляди ярки картини… и нито една от тях не бе свързана с годеника й. Човекът, който владееше мислите й, бе мъжът пред нея. Мъжът със силни ръце и чувствени устни, който я докосваше в този миг. Можеше само да се досеща каква наслада щяха да й доставят тези устни. Но в един безумен миг я завладя толкова силно желание да узнае това, че почти усети вкуса им…
— Не можеш да ме спреш! Отивам в „Седемте бора“! — Каролайн се измъкна от ръцете му и притисна юмрук към устните си. Гласът й издаде тревогата и уплахата, които изпитваше. Но не от нападенията на индианците, нито от неодобрението на Раф Макуейд.
— Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил. — Той я хвана през кръста, повдигна я и я настани в седлото. После постави крака й в стремето и й подаде поводите. Навярно само й се стори, че пръстите му се задържаха малко повече от необходимото върху нея. Каролайн го изчака да възседне коня си и пришпори кобилата по пътя на запад.
Сега яздеха по-бързо от преди. Вечерта, когато спряха да пренощуват, Каролайн беше уморена до смърт. Тази нощ подслонът им не приличаше на просторния дом на семейство Уолкър. Беше малка къщурка от грубо издялани греди и сламен покрив. Но храната бе вкусна и стопанката предложи на Каролайн чисто и удобно легло на тавана. Ала дори умората не прогони еротичните видения, които смущаваха съня й.
Призори отново тръгнаха на път с отпочинали коне и бодра крачка. Каролайн вече знаеше, че пътуването до „Седемте бора“ ще им отнеме две седмици, ако всичко вървеше добре. Разбра го от мисис Кембъл, която живееше заедно със съпруга си и петте си деца в малката ферма.
Двете седмици, които й предстояха, сякаш бяха цяла вечност, но пък в сравнение с пътуването през океана не изглеждаха чак толкова дълги. Беше доволна, че сега има поне твърда земя под краката си, макар че конете напредваха бавно. Вече не се страхуваше от нежната дореста кобила. А може би съзнанието й бе твърде заето с други неща, за да се занимава с това.
— Сигурно имаш намерение да мълчиш чак до „Седемте бора“ — Каролайн смушка коня и се изравни с Раф. Откакто му беше отказала да се върне в Чарлз Таун, той не разговаряше с нея, освен ако не беше крайно необходимо. А имаше какво да каже. Снощи, дълго след като се бе качила на тавана, го чуваше как разговаря шепнешком с домакина.
Хвърли й такъв поглед, че тя съжали, задето бе проговорила. Той сякаш виждаше през дрехите жената, която се криеше под тях. Ако знаеше как я кара да се чувства, сигурно би престанал.
— Нямах представа, че желаете да разговаряме, Ваше благородие.
Отново се отнасяше към нея като към нежелана кралска особа. Но тя не обърна внимание на сарказма.
— Смятам, че всеки би се зарадвал на малко компания в тази пустош.
— На някои хора не им трябва друга компания освен гората.
— Себе си ли имаш предвид?
Днес косата му не беше вързана нито с панделка, нито с кожена връвчица. Висеше свободна и дива. Черен като нощ кичур се развя върху лицето му, щом се обърна към нея. Погледът му все така я изгаряше, но този път сянката на усмивка й помогна да го посрещне. Усети как костите й омекват.
— Понякога — призна той — ми е приятно да се усамотя в гората или планината. Обичам песента на вятъра и граченето на гарвана. — Сви рамене, сякаш засрамен от собствените си мисли. — Но нищо не може да се сравни с компанията на красива жена.
Руменина обагри страните й. Извърна глава, преструвайки се, че разглежда гъстите храсти, които обрамчваха пътеката. Надяваше се той да не забележи глуповатото й изчервяване. Не говореше за нея, разбира се. Никой никога не беше намеквал дори, че е хубава. Не беше наследила искрящата красота на майка си. Каролайн си беше Каролайн. Послушната Каролайн, на която всеки можеше да разчита.
Изминаха няколко минути, преди отново да погледне към него. Той не беше извърнал глава и тя смутено нахлупи сламената шапка така, че да засенчи лицето си.
— Често говориш за планините, но аз още не съм ги видяла. Земята е гладка и равна като повърхността на езеро.
— Тук да. Но на запад, докъдето стига поглед, се редуват възвишения и долини.
— Звучи прекрасно.
— Да, само че природата е безмилостна. На някои това не им понася.
Каролайн изправи рамене.
— Имаш предвид мен, нали?
— Ако имах предвид теб, щях да го кажа. — При тези думи той сръга коня си и мина пред нея, а пътеката се стесни. Отдясно гъстата гора се смени от калните води на някакво блато.