Близо до Чарлз Таун бяха минали покрай блата, в които, скрити сред тръстиката, дебнеха алигатори, и сега Каролайн се чудеше дали и тук не гъмжи от подобни странни същества. Дългите люспести животни, за които Раф й разказа, едновременно я отвращаваха и интригуваха. Още не беше видяла нито един алигатор, но бе успяла да чуе глухия му рев.
Забеляза движение и едва не извика на спътника си. Думите му за нападенията на индианците още се въртяха в главата й. Затова тя засенчи очите си с ръка и се вгледа по-внимателно. Видя само една голяма костенурка, която се препичаше на слънце върху стърчащ дънер.
Конете тежко пристъпваха напред и тя се съсредоточи върху мислите си. Страхуваше се, разбира се, от жестокостта на индианците. Но не така силно, както очакваше. Проследи полета на ястреба с червена опашка, който кръжеше над тях. Може би имаше сили, за да се справи в тази непозната красива страна.
Тази нощ спряха в малко селце, наречено Конгрийв. Мисис Фланъри беше много по-приятелски настроена от мисис Кембъл, при която бяха прекарали миналата нощ. Веднага взе под крилото си Каролайн, която Раф й представи просто като госпожица Симънс.
— Родът ми е живял в Пенсилвания, но произхождаме от Ирландия — обясни тя. — Като всички ирландци се отнасяме с вродено недоверие към благородниците.
Ето защо Каролайн не спомена титлата си, което всъщност не й беше трудно. Почти винаги се представяше като Каролайн Симънс. Сещаше се за благородническата си титла, само когато си помислеше, че тъкмо заради нея Робърт Макуейд я е поискал за жена, и когато синът му подигравателно я наричаше „Ваше благородие“.
Осемте семейства, които живееха в селцето, решиха, че пристигането на Раф и Каролайн е достатъчен повод за веселба. Мисис Фланъри, която държеше Каролайн да я нарича Джейн, извести на жените, че днес всички ще вечерят заедно на поляната под големия чинар, служеща за селски мегдан.
Заедно с останалите жени Каролайн седна да чисти зелен фасул, докато мъжете накладат огън. Обърна столчето си към Джейн, за да не гледа Раф. Бърбореха си най-вече за децата, които тичаха наоколо, и за предстоящото раждане на мисис Дабни.
— За три години — три бебета! — порица я Джейн. По усмивката и руменината, която заля бузите на Бетси Дабни, Каролайн се досети, че сигурно често й повтарят тези думи.
Бетси се наведе тромаво над закръгления си корем и взе едно ревящо дете на коленете си. Подаде му шушулка и то веднага започна да я смуче.
— Двамата със Сам обичаме деца — оправда се тя с мек ирландски акцент.
— Ако питаш мен, май повече обичате да ги правите — отвърна Джейн. При тези думи кръглите като ябълки бузи на Бетси станаха още по-розови. Но тя не опроверга твърдението, дори когато и другите жени започнаха шеговито да я закачат.
— От време на време трябва да казваш „не“ на ненаситния си съпруг.
— Кой казва, че Сам бил ненаситен? Виждала съм ги тях двамата, когато мислят, че са сами — намеси се мисис Андрюс, най-възрастната от всички. — Тя, Бетси не може да откъсне ни очи, ни ръце от него.
Това накара всички да избухнат в смях, а Бетси сложи успокоеното дете да седне на тревата пред краката й. Каролайн помисли, че са я смутили, но когато младата жена вдигна глава, на красивото й лице грееше усмивка.
— Вие май завиждате, мисис Андрюс.
— Да завиждам? — По-възрастната жена изглеждаше истински учудена. — Отдавна приключих с търкалянето по леглото и съм доволна от това. Обзалагам се, че и останалите мислят като мен.
— Не бих казала — намеси се една червенокоса жена с лице, цялото покрито с лунички. — Приятно ми е, когато с Джейкъб „се търкаляме по леглото“.
Думите й предизвикаха такъв смях, че Сам, високият, едър съпруг на Бетси, се провикна:
— Какво толкова смешно има там?
Никоя от жените не му отговори, само Бетси махна с ръка да го пропъди и той се върна да пренася пейки от къщите.
— Ето, това ви е нужно, госпожо Андрюс — прошепна червенокосата и разтърси къдрици. — А пък онзи там би накарал всяка жена с нетърпение да чака залеза.
Останалите, с изключение на мисис Андрюс, веднага се съгласиха, а Каролайн, дори без да се обръща, разбра за кого говорят. Но така или иначе проследи погледите им към мястото, където Раф цепеше дърва. Вдигаше брадвата и мускулите на ръцете му блестяха на слънцето. Ризата от еленова кожа се опъваше по широкия му гръб всеки път, когато острието се забиваше в дървото и го разцепваше. Устата на Каролайн пресъхна.
— Ама ние сме се разприказвали съвсем като похотливи мъже. А между нас има девица.