Выбрать главу

Думите на Джейн достигнаха до Каролайн и тя се извърна към жените, усетила, че всички я гледат. Усмихна се колебливо и продължи да чисти фасула. Но мисис Андрюс присви очи:

— Накъде каза, че си тръгнала?

— Към „Седемте бора“.

— Тя ще се омъжва за Робърт Макуейд — осведоми ги Джейн с равен глас, който показваше, че въпросът не бива да се обсъжда повече.

Каролайн по-скоро усети, отколкото чу, неодобрението на жените. Само мисис Андрюс изсумтя пренебрежително, но Джейн се опита да заглуши звука, като скочи на крака и обяви, че са изчистили достатъчно фасул.

Никой не я заговори повече чак до края на вечерята, когато Сам донесе цигулка. Само веднъж я помолиха да подаде хляб.

— Не се обиждай на мисис Андрюс — обясни й Джейн и я прегърна през раменете. — Не е на себе си, откакто индианците заклаха децата й.

Слънцето беше залязло и само огънят и ниската луна осветяваха поляната. Каролайн се вгледа в сенките, танцуващи върху широкото, открито лице на Джейн. След малко събра сили да попита:

— Убили са децата й?

— Взеха скалповете им — поклати глава Джейн. — Как се променя човек, като намери децата си убити…

— Кога… — Каролайн преглътна — кога се случи това?

Джейн потропваше с крак веселата мелодия, която Сам изтръгваше от цигулката.

— Преди години в Пенсилвания, откъдето идваме. Ирокезите го направиха. — Тя потръпна. — Те са зверове. Индианците чероки не са като тях… Поне доскоро не бяха.

— Какво искаш да кажеш?

Децата, с изключение на по-големите, си бяха легнали. Цигулката заглъхна и в нощта се разнесе самотен вълчи вой.

— Имало е няколко нападения срещу заселници. Мъжът ми се тревожи, но нали ги знаеш какви са мъжете. Не мога да повярвам, че индианците ще ни сторят зло. Често са спирали тук по пътя си към Чарлз Таун и сме купували разни неща от тях. И въпреки това — тя си пое дълбоко дъх и слабите й гърди се повдигнаха и спуснаха под износения сукман на цветчета — все си спомням как беше на север. Там французите непрекъснато подстрекаваха диваците.

— И тук ли става същото?

— Какво казваш? — Джейн се беше замислила дълбоко. — Не, ако имаме неприятности с индианците тук, вината няма да е на французите. Сами ще сме си виновни. Поне така казва мъжът ми.

Преди Каролайн да успее да я попита какво има предвид, съпругът на Джейн, Джон, се приближи към тях, хвана жена си за ръцете и я заведе да потанцуват заедно с другите. Цигулката засвири веселата мелодия „Лорд Алвемарл“.

Дрехите им бяха груби и избелели, за дансинг им служеше утъпканата земя, но докато пляскаше с ръце, Каролайн осъзна, че тези хора се наслаждават на танца не по-малко от гостите на баловете, които родителите й някога организираха. Може би дори повече. Смехът им се носеше далеч извън пределите на малкото селце. И тя се почувства по-уверена в успеха на пътешествието си през пустошта.

Докато погледът й не попадна върху Раф.

Той седеше, облегнат на стената на къщата на семейство Фланъри. Беше се изтегнал, широко разкрачен и със скръстени ръце. Приличаше на човек, който си почива, но очите му говореха друго. Дори отдалеч тя усети напрежението в огнения взор, отправен към нея. Развети поли, потропващи крака и струйки дим го закриваха от време на време. Но всеки път, когато между тях се отваряше пролука, Каролайн разбираше, че той не е отместил погледа си от нея. Тя също не отместваше своя. Въпреки разстоянието, което ги делеше, в този миг тя се чувстваше по-близо до него от всякога.

Привличането между двамата беше силно и тя не можеше повече да го отрича. Искаше й се да се обърне, но нямаше сили. Във въображението си го виждаше как идва при нея, как протяга ръце и я изправя на крака. Как я докосва.

Но той не помръдна. Нито пък тя. Последните акорди на цигулката се понесоха над гората, която ги заобикаляше отвсякъде, и Каролайн осъзна, че е забравила да диша. Сепна се, когато Джейн се строполи на пейката до нея.

— Танцуването наистина може да ти завърти главата — засмя се тя и почна да си вее с ръка. — Ама ти защо седиш тук сама и не помръдваш? Нали току-що пристигаш от Англия? Покажи ни някой нов танц.

— О, сега не мога да си спомня — задърпа се Каролайн, но Джейн не отстъпваше.

— Глупости. Хайде, поразмърдай се. За какво са ти иначе тия два крака? Джон, иди да танцуваш с Каролайн. И следвай нейните стъпки!

Две загрубели от работа ръце й помогнаха да стане и Каролайн нямаше друг избор, освен да се присъедини към танцьорите. Всички отправиха погледи към нея в очакване да видят най-новите танцови стъпки, идващи отвъд океана. А тя нямаше представа какво да им покаже.

Върна се в мислите си към последния бал, който бе посетила. „Посетила“ не беше точната дума. Двамата с Едуард се бяха промъкнали тайно в балната зала, за да видят гостите на родителите си. Но това беше още докато майка им бе жива и преди баща им да ги изпрати в провинцията.