Не носеше вина за нищо.
Лейди Каролайн Симънс с коса от лунни лъчи и лице, подобно на бижу, изработено от изкусен майстор, сама бе избрала съдбата си още в деня, когато нейната алчност я беше подвела да дойде в Новия свят. Пристигането й в Южна Каролина предлагаше на Улф идеална възможност да отмъсти за позора на майка си. А той не би се отказал от този дар на съдбата.
Придаде на лицето си любезно изражение и си проправи път през салона. Малцина от посетителите се осмелиха да го заговорят, но не един поглед проследи стъпките му.
— Лейди Каролайн? — Улф се спря пред масата в ъгъла.
Тя не вдигна очи веднага. Твърде заета бе да сгъва и разгъва дантелената кърпичка в скута си.
— Да? — гласът й изневери и тя припряно се изкашля. Стана й още по-трудно да се преструва на смела, щом погледна мъжа, който се бе обърнал към нея. Висок и внушителен, макар и строен, той изглеждаше по-едър от всички останали. Поне на нея й се стори така.
— Да, аз съм Каролайн Симънс — успя да изрече най-сетне.
Стисна дантелата между пръстите си, за да не ги прекърши. Без съмнение този човек я смущаваше. Не защото не приличаше на джентълмен. За разлика от останалите мъже в кръчмата той бе изрядно облечен в добре скроен костюм от сива коприна и снежнобяла риза. Но дрехите изобщо не успяваха да скрият нито грубата му сила, нито онези черти, които внушаваха диви, тъмни страсти.
Тя премигна и побърза да прогони странните си мисли. Беше чула само фамилията му и че е дошъл да я заведе вкъщи.
— Макуейд — ахна тя, но се постара думите да не издадат смайването й. — Вие сте Робърт Макуейд? — Въпреки че нямаше никаква представа как изглежда годеникът й, не бе очаквала такъв… такъв съкрушителен мъж.
— Не — усмивката на Улф бе кратка, но искрена. — Аз съм Раф Макуейд, синът му.
— О! — Каролайн едва не се поддаде на изкушението да притисне длани към горещите си бузи. Мисълта, че този мъж ще й бъде заварен син, я обърка напълно. Знаеше, че Робърт има синове, и то двама, но си ги представяше като брат си Едуард — малък, уязвим и зависим от нея. А този човек тук явно не зависеше от никого, освен от себе си.
Тя усети върху себе си тъмния му поглед и несъзнателно облиза устни.
— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Макуейд.
— Готова ли сте за тръгване? — без повече предисловия попита Улф. Беше решил да й се представи и да й предложи да го почака в хотелската си стая, докато трае визитата му при губернатора. Още преди да чуе молбата на Робърт, Улф си имаше причини да посети Чарлз Таун. Но сега наивното държане на лейди Каролайн го подразни. Познаваше и други жени като нея — жени, които се правеха на невинни, за да съблазнят мъжа. Няколко часа в чакалнята на губернатора щяха да я научат на малко смирение.
— За тръгване? Да, разбира се. — Каролайн се изправи с надеждата, че сега вече Раф Макуейд няма да й изглежда толкова заплашителен. Уви, надеждата й не се оправда. — Смятах, че Робърт… искам да кажа, че баща ви ще дойде да ме вземе. — Каролайн премълча, че го очаква вече втори ден, откакто „Морският гълъб“ бе акостирал в пристанището на Чарлз Таун. Оскъдните й средства чувствително бяха намалели поради непредвидените разходи за хотел.
— Той претърпя злополука. — Улф я хвана под ръка и усети как кожата й настръхна.
— Злополука? Надявам се, че не е нещо сериозно. — Стараеше се тревогата й да изглежда напълно безкористна. Но нямаше начин да не мисли за себе си и за положението, в което се намираше. Какво щеше да стане с нея и Едуард, ако Робърт Макуейд не можеше да се ожени за нея?
— Не, не много. Въпреки това моят… баща не бе в състояние да дойде дотук. — Трудно му беше да нарече човека, който го беше създал, свой баща.
— Разбирам. — Каролайн примижа срещу яркото слънце, щом излязоха на Уотър Стрийт. Като се изключи жегата, имаше усещането, че се намира на онази улица в Лондон близо до пристана, от който бе потеглила преди два месеца. Беше шумно и многолюдно, коли и хора задръстваха прашния път. От време на време някой файтон си проправяше път през тълпата. Вонеше на боклук и мръсотия.
Само за миг Каролайн се остави да помечтае за реда и спокойствието, които царяха в Саймънс Хол. За свежия чист въздух и горите, огласяни от птици. После се застави да погледне трезво действителността. Саймънс Хол вече не й принадлежеше. Тя нямаше нищо.
Но не биваше сега да мисли затова. Отдавна се бе научила да приема нещата, които не можеше да промени; да приема и да продължава напред. А точно в този случай бе напълно безсилна. Разбра го още в мига, когато адвокатът на баща й пристигна в имението. Веднага след погребението на графа. Неудобно му беше да обяснява финансовото й положение — докато привърши разказа си за плачевното състояние на нещата, огромният му топчест нос се зачерви от непрекъснато триене с пръсти.