— Ще се оправи, щом заживеем отново в „Седемте бора“ — казваше Мери.
Къщата си стоеше така, както я бяха оставили, само че някои горски животни бяха потърсили подслон в нея. Каролайн и Едуард ги изгониха, а после се заеха да потърсят из гората домашните животни.
Пилетата писукаха съвсем наблизо. По-трудно беше да намерят кравата, но накрая Едуард я откри да преживя несмущавана от нищо на няколко мили надолу по реката.
През това време в гората бе спокойно. Скелетите на дърветата стърчаха сред зимния мраз, а наоколо не се виждаха следи от индианци. Каролайн задиша по-леко. Тук не ги заплашваше шарка. Сутрешните й пристъпи бяха преминали. Чувстваше се по-силна и се опитваше да даде част от силата си на Мери.
Нед сякаш бе роден за този живот. Намери дрехи на Логън и след като помоли за разрешение, започна да носи ловните ризи и гамашите, като ги предпочиташе пред коприните, които си бе донесъл от Англия. Отдавна се беше научил да ловува за удоволствие в именията на другарите си от училище. Сега го правеше по необходимост и ги снабдяваше редовно със зайци и катерици.
Днес беше тръгнал на лов. Каролайн го предупреди да не ходи далеч и от време на време чуваше отекващи из гората изстрели. В кухнята ухаеше на току-що изпечен хляб. Мери седеше до огъня и скъсяваше поредния панталон на Логън. Щом Колин заплачеше, тя залюляваше люлката й с крак.
— Не знам много за по-големия брат на Логън — отговори Мери на въпроса на Каролайн. — Много млад напуснал дома, за да се бие за принц Чарлз. Робърт сигурно е бил вбесен и никога не му е простил. Не даваше името му да се спомене, дори след като до семейството достигна слух, че бил заловен и се готвели да го обесят.
— Господи, колко безсърдечно! — Каролайн извади хляба от пещта. — Робърт явно не е бил любящ баща.
— Така е. — Мери скъса конеца и погледна към нея. — Ето защо се радвам, че носиш детето на Раф, а не неговото.
За пръв път, откакто Каролайн бе признала кой е бащата на детето й, Мери отваряше дума за това. Каролайн не знаеше какво да отвърне. Мери се държеше така, сякаш проблемът можеше да бъде лесно разрешен, но Каролайн не споделяше мнението й. Отвори уста, за да обясни защо никой никога не бива да разбере, че Робърт не е баща на детето, но смразяващ крясък я накара да замълчи.
Преди да се добере до мускета в ъгъла, вратата се отвори с трясък. Размахал над главата си томахавка, в кухнята нахлу Талцуска.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
За миг й се стори, че никой не помръдва. Сякаш бяха застинали върху платното на сатанински художник. Мери бе коленичила до люлката със сгърчено от ужас лице, с протегнати към детето ръце. Талцуска, целият изрисуван в отблъскващи червени и черни цветове, приличаше на изчадие от ада, а зад него се тълпяха подобни чудовища.
Ако е имало някакъв шум, Каролайн не го беше чула. Страхът господстваше над сетивата й. Освен над обонянието. Все още бе обградена от мириса на прясно изпечения хляб, но сега тази миризма й се струваше остра и неприятна.
Като лятна буря, внезапно връхлетяла, преди да намери подслон, действителността се стовари върху Каролайн. След тишината до съзнанието й достигнаха викове и крясъци. Побиха я тръпки.
Страшилищата нахлуха в кухнята и я превзеха. Сред врявата Каролайн чу името си, обърна се и видя, че Мери е притисната до гърдите на индианец. Хвърли се срещу воина. Заби нокти в кожата му. Той я погледна с отвращение и гняв. Изсумтя и я отблъсна от себе си. После вдигна ръка над главата си.
Нямаше време да избяга. Каролайн видя сребристия блясък на томахавката и си пое последен дъх. Образът на Улф изникна в съзнанието й. Но така и не усети върху себе си гибелната целувка на стоманата.
Нещо твърдо я обгърна през кръста и я дръпна назад, като изтика въздуха от дробовете й.
— Не — изкрещя спасителят… или по-скоро мъчителят. — Тази е моя!
Помъкна я навън и в отчаянието си Каролайн за последен път зърна Мери. Приятелката й се бе строполила на каменния под.
Да се съпротивлява беше безсмислено, но въпреки това тя риташе, драскаше и хапеше Талцуска, който се опитваше да я усмири. В дълбините на съзнанието й мъждукаше истината, че ако пожелае, той би могъл с един удар да прекрати напразните й старания да се отскубне. Но не го направи. Въпреки това не можеше да каже, че е деликатен към нея.
Грубо дръпна ръцете й назад. Когато каишите от сурова кожа стегнаха китките й, по лицето й потекоха сълзи, но не от болка, а защото разбра, че сега вече наистина е безпомощна. Нямаше как да помогне нито на себе си, нито на Мери и Колин, нито на брат си.
— Просто го направи — изкрещя тя на похитителя. — Просто ме убий!