Щом изрече отчаяните думи, той я блъсна на земята. Падна върху замръзналата пръст и в бедрото й избухна болка. Талцуска се наведе над нея и свирепо я сграбчи за косата. Дървени фиби се разхвърчаха по снега.
— Ти желаеш смърт!? — изрече той с лице, сгърчено в презрителна гримаса. Извади нож от гамашите си и го плъзна по челото й. — Това ли предпочиташ, бяла жено? — Студеното острие опари плътта й и Каролайн изхлипа. Тонът му омекна: — Ако е така, значи не си несломим боец, за какъвто те взех. Освен това — той пъхна ножа обратно в калъфа, — не желая да те убивам точно сега. — Талцуска рязко я изправи на крака.
Докато се отдалечаваха от къщата, Каролайн като обезумяла търсеше с очи някакъв знак от останалите. Но не видя нито Мери, нито Нед. След малко кълба гъст дим обвиха „Седемте бора“ и скриха дома от погледа й.
Улф видя пушека от хребета при разклонението на реката. Реши да не си губи времето, като се убеждава, че пожарът не е в „Седемте бора“. И без това беше закъснял.
Не ускори ход сега, когато знаеше какво се е случило, защото отдавна тичаше с най-голямата скорост, на която бе способен. Още от рано сутринта. Тогава бе успял да развърже ръцете си и да се нахвърли срещу човека, който го пазеше. Прегази реката и с твърди крачки се отправи през гъстата гора край брега. Би трябвало да е вбесен от Каролайн заради това, че бе напуснала форта, че се бе изложила на опасност. Но не изпитваше подобно чувство.
Не можеше да изтрие от съзнанието си израза на лицето й, когато бе настоявал да му каже кой е бащата на детето. Тогава тя изпитваше омраза към него… а сега той самият се ненавиждаше. Клоните закачаха дрехите му, драскаха кожата му, но той не им обръщаше внимание. Превали малко хълмче и прескочи дерето в подножието му.
Вече не го интересуваше чие дете носи Каролайн. Тя беше негова. Дълбоко в сърцето си бе разбрал това още в първия миг, в който я видя. Но тъй като си беше глупак, заложи всичко на карта. Използва я. Даде я на човека, когото мразеше повече от всичко на света.
Глупавата му омраза.
Безумната му жажда за мъст.
Прескочи паднало дърво, обутите му в мокасини крака яростно тъпчеха покритата с листа почва. Тя беше избягала не само от шарката, а и от него. От въпросите и присмеха. Вината беше само негова. Можеше ли да я вини, че носи детето на баща му? Пред богатството тя бе предпочела да го последва, да живее трудния живот на съпруга на метис. Само себе си трябваше да вини за всичко, което й се бе случило в ръцете на баща му. Цял живот щеше да носи тази вина.
Когато наближи къщата, забави крачка само колкото да свали пушката от рамото си. Димът замириса по-силно и по-остро, лютеше в очите му и го изпълваше с отчаяние. Досега му се струваше, че по-бързо не би могъл да тича, но ето че ускори ход и голите дървета запрепускаха край него като в мъгла.
Последните брези останаха назад и той нахлу в сечището пред къщата. Закова се на място, останал без сили, и се вгледа в картината пред себе си. От къщата бе останала тлееща развалина, а комините стърчаха над димящата пепел.
Трябваше да ги потърси, да разрови овъглените греди. Да намери останките. Но не можеше да помръдне. Злокобна тишина обгръщаше мястото, и в съзнанието му проблесна мисълта, че Талцуска и шайката му може би са наблизо. Но дори това не го накара да се надигне. Кръвта бучеше в ушите му и животът сякаш му се изплъзваше. Докато не чу стон.
— Каролайн? — Не беше сигурен, че е изрекъл името й, докато ехото не му отговори. Втурна се през храстите към отсрещната страна на сечището.
Не се уплаши от пушката, която Едуард насочи срещу него, когато с гръм и трясък излезе на малката полянка, скрита сред гората. В скута на момчето лежеше жена. Главата й беше окървавена, тялото — безжизнено. Улф падна на колене до нея.
— Каролайн. — Думата се изтръгна от гърлото му като ридание.
— Това е Мери — каза Едуард и тогава Улф нежно приглади назад косата, паднала върху лицето на жената. На главата й видя зееща рана. Още беше жива, но дишаше мъчително.
— Никъде не мога да открия Каро.
Улф насочи вниманието си към момчето.
— Добре ли си?
— Да. — Той подсмръкна и Улф забеляза, че полага неимоверни усилия да не заплаче пред него. Сложи ръка върху рамото му и го стисна. — Ловувах край реката. Разбрах, че нещо се е случило, чак когато видях пожара. Докато се върна… — Сега вече не издържа и захлипа. — Трябваше да бъда тук. Може би щях да ги спра. — Едри сълзи се търкулнаха по бузите му.
Улф усети, че сърцето му се къса, но нямаше време за състрадание, а и Едуард сега не се нуждаеше от това.
— Глупости. Ако беше тук, сега щеше да си мъртъв. Щом ще живееш на границата, трябва да се научиш да приемаш… — Гласът му секна. Какво да приема? Смъртта? Погледна към жената, която лежеше в ръцете на Едуард, и преглътна. Тя винаги бе добра към него и той я обичаше като своя сестра. Кой би могъл спокойно да приеме смъртта й?