— Къде е бебето?
Едуард поклати глава. Правеше всичко по силите си, за да си възвърне самообладанието, но този въпрос го съкруши. Ала гласът му прозвуча твърдо, когато отвърна:
— Погребах го на хълма. Мери беше успяла да изпълзи навън заедно с бебето, но то беше… Каро ми беше казала, че Колин е болна — добави той и с надежда погледна към Улф. — Може би затова е умряла. По нея нямаше никакви следи.
Улф кимна и отново стисна рамото на момчето, преди да се изправи.
— Къде отиваш? — уплашено попита Едуард.
— Да огледам наоколо. Веднага се връщам.
Нямаше сили да върви. Смяташе, че е свикнал със смъртта, но коленете му се огъваха и стомахът му се бунтуваше. Сърцето му се късаше.
Търсенето на овъгленото тяло на Каролайн сред опожарените развалини на „Седемте бора“ бе най-трудното нещо, което бе вършил в живота си. Но той продължаваше напред, като се стараеше да не мисли за това, което щеше да намери. Ако не откриеше тялото й, значи Талцуска я бе отвлякъл. Тогава щеше да ги последва и да го убие.
— Мистър Макуейд! Раф!
Пусна овъглената греда на мястото й и се втурна обратно към храстите, откъдето идваше викът на Едуард.
— Тя се събуди — възбудено рече той. Мери все още лежеше, облегната в скута му.
Улф коленичи до нея, улови ръката й и тя отправи поглед към него. Опита се да му се усмихне. С хриплив глас промълви името му.
— Кажи на Логън… — започна тя и Улф погали бузата й.
— Ще му кажа.
— … че го обичам.
— Той знае. И той те обича. — Улф не знаеше дали говори истината, но в този миг би излъгал дори дявола, за да успокои Мери.
В очите й се появиха сълзи и се търкулнаха в косата й, сплъстена от изтеклата кръв.
— Не можах да спася детето ни. Опитах се, но… — проплака тя.
— Шшт. — Улф изтри сълзите й. — Не се тревожи. Почивай си.
— Не. Трябва да ти кажа. — Тя си пое дъх и Улф чу познатото хриптене на смъртта. — Те отвлякоха Каролайн. Намери я… — Шепотът й заглъхна.
— Ще я намеря, Мери. Обещавам ти. — Сърцето му биеше толкова силно, че едва чу следващите й думи.
— Тя те обича, Раф. Обича те…
— Мери? Мери!
Едуард вдигна очи към него. Лицето му бе разтревожено.
— Дали не заспа отново?
Улф бавно поклати глава и притисна ръка към гърдите й, за да се увери в това, което вече знаеше. Изправи се с дълбока въздишка. Тъга бе обзела сърцето му, но разумът му вече се носеше след Каролайн. Къде ли я бе завел Талцуска?
— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че Мери е мъртва?
Улф се наведе и го вдигна на крака.
— Ти направи за нея всичко, което можа.
— Но…
— Едуард. — Улф рязко изрече името му и остана доволен, че момчето веднага вдигна глава. — Трябва да свършим бързо някои неща. После тръгваме. Ще те заведа във форта и…
— Не. — Едуард се изправи в пълен ръст срещу него. — Няма да отида във форта. Нали чух какво каза Мери? Сестра ми е в техните ръце и аз ще дойда с теб, за да я намерим.
Каролайн нямаше да е доволна. Щом я откриеха, сигурно щеше да му съдере кожата заради това, че е изложил брат й на нови опасности. Но Улф ясно виждаше огъня в очите на Едуард. Ако не го вземеше със себе си, хлапето сигурно щеше да тръгне само.
— Добре тогава. Но няма да изоставаш и ще вършиш каквото ти наредя.
Погребаха Мери до невръстната й дъщеря. По настояване на Едуард Улф каза няколко думи над гроба й. Това им отне само четвърт час, но той знаеше, че пилеят ценно време. Нямаше търпение да потегли. И да намери Каролайн.
Принуждаваше се да върви напред. Беше много уморена, но по време на почивките се чувстваше още по-зле. Защото тогава трябваше да слуша подигравките на Талцуска.
— Уойа няма да те спаси — повтаряше й той. — Той е мой затворник. Ако се опита да избяга, ще умре.
Съсредоточила внимание върху стъпките си, успяваше да потисне тревогата. Мери… Колин… Нед… Какво ли се бе случило с тях? Дали Талцуска говореше истината за Улф? Дали беше затворник, или вече бе мъртъв? Опасяваше се, че всички са загинали. Дали не беше сама, единствената оцеляла? И ако беше така, какво ли вече имаше значение за нея?
Каролайн въздъхна тежко и осъзна, че да не мисли е невъзможно. Макар да беше изтощена, макар да бе принудена да върви с бърза крачка по неравната пътека, тя все още можеше да разсъждава и да се тревожи.
— Тук ще си починем. — Талцуска я улови за ръката и Каролайн видя, че останалите са спрели. Отпусна се на колене, после приседна. Ръцете й бяха завързани отпред и каишът бе препасан през шията й. Тя сви крака и облегна чело на коленете си, за да не гледа.