— Трябваше да кажеш, че си уморена.
Без да вдигне поглед, Каролайн разбра, че похитителят е наблизо.
— Щеше ли да има някакво значение? — Тя усети ръката му върху себе си и се отдръпна, но той улови брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Няма смисъл да се съпротивляваш.
Каролайн не отвърна, само му хвърли гневен поглед.
— Чуваш ли ме, бяла жено?
— Чувам стъпките на кралските войници, които са по петите ти.
Очакваше да я удари и въпреки че се беше стегнала, юмрукът му я повали на земята. Остана да лежи върху твърдата земя с вкуса на собствената си кръв в устата. Затвори очи.
— Ще те пречупя, бяла жено. Тогава ще бъдеш моя.
Почивката им бе кратка. Каролайн се опита да заспи, освободи съзнанието си от действителността, но дори тази възможност й бе отнета. Щом започна да се унася, я ритнаха да става.
Вечерта застудя. През деня студеният въздух я ободряваше, но сега ръцете и краката й се вкочаниха и тя не преставаше да трепери. Въпреки това, когато спряха за през нощта и запалиха голям огън, сърцето й натежа. Пламъците лижеха сухите клони и постепенно стопляха тялото й, но душата й зъзнеше. Ако съществуваше вероятност някой да ги преследва, Талцуска не би допуснал димът от огъня да бъде забелязан.
Надеждата я напусна, когато той развърза ръцете й. Каишът остана около шията й.
— Седни — нареди той, след като постла одеяло близо до топлината на огъня. Тя се поколеба. Той сложи ръка върху рамото й и я натисна надолу.
— Нищо няма да постигнеш, като се инатиш. Аз имам време. Ти си умна. Ще разбереш, че трябва да правиш каквото ти заповядам.
Искаше й се да изкрещи, че никога, никога няма да му се подчини. Но беше много уморена. Когато най-после проговори, в тона й личеше само раздразнение:
— Защо си правиш този труд, Талцуска? Няма ли да е по-лесно да ме убиеш?
— По-лесно за кого? — Той седна на одеялото до нея. — Сигурно за теб. А според мен усилието си струва.
Опитът й да се отдръпне от него само го разсмя. Той хвана по-здраво каиша около шията й.
— Не си бягала от ръцете на Уойа, нали, бяла жено?! Разликата между мен и него е, че в жилите му тече английска кръв, нали?
— Не. — Каролайн бе впила поглед в лицето му и очите й блестяха на трепкащата светлина от огъня. — Разликата е в това, че твоите ръце са изцапани с английска кръв.
Тогава той я бутна върху одеялото и тя стисна зъби в очакване на онова, което предстоеше. Но той я остави. Изправи се и изчезна между дърветата, които ги заобикаляха. Друг индианец, когото не познаваше, зае мястото му и нави каиша около китката си. Той нито говореше с нея, нито я докосваше и постепенно тя се унесе в неспокоен сън.
Когато се събуди, откри, че е завита с одеяло, а в утринния въздух прехвърчаше снежец. Сдъвка сушеното месо от елен, което й дадоха, доволна, че има какво да хапне. През нощта бе осъзнала, че оцеляването зависи от самата нея. А не ставаше дума само за нейното оцеляване. Трябваше да мисли и за детето си… детето на Улф. Сама трябваше да защитава и него, и себе си.
Затова изяде всичко, което Талцуска й даде, макар че стомахът й се бунтуваше срещу непривичния вкус. Прие одеялото, с което той наметна раменете й. Устоя на изкушението да го хвърли на земята в знак на презрение към него. Щеше да избяга. Бе сигурна в това. Бягството беше само въпрос на време. Дотогава трябваше да се преструва на смирена.
Вървяха на северозапад през местност, която постепенно преминаваше в планинска. Индианците бяха седмина, но никой друг освен Талцуска не разговаряше с нея. Тя изглежда бе негова лична отговорност… негова лична собственост. Хранеше я, вървеше до нея, дърпаше каиша, ако тя забавеше ход. Спеше до нея. Последното я дразнеше най-много, макар че досега не беше сторил нищо друго, освен да споделя одеялото й.
Постоянно й говореше. Как неговото племе щяло да разгроми англичаните, как щяло да прогони омразния бял човек от своята земя; и как ненавиждал Уойа, синът на подлия търговец.
— Щом толкова ни презираш, защо тогава ме мъкнеш със себе си? — попита го Каролайн, докато вървяха през планински проход.
— Все още ли предпочиташ да те убия? — Каролайн не отвърна и той продължи. — Ще те запазя за спомен от победения враг. Като погледна към теб, ще си спомням, че си била съпруга на измамника и жена на неговия син. Ще те притежавам дълго след като те се преселят в страната на мрака.
След два дни пристигнаха в селище, по-малко от Кеои. Каролайн не знаеше със сигурност къде се намира и Талцуска отказа да й каже накъде са се запътили.