Въпреки че не разбираше почти нищо от разговорите, за нея беше очевидно, че Талцуска е посрещнат като герой. И че я гледат с презрение. Разбра, че е безсмислено да се надява на нечия помощ. Жените крещяха срещу нея, някои от тях размахваха юмруци пред лицето й, докато Талцуска я водеше през селото.
Колибата, в която я затвори, беше тясна и занемарена. Сламениците върху пръстения под бяха мръсни. Каролайн ги изтупа и се огледа. Още беше следобед, а вътре бе тъмно. Светлината на бледото зимно слънце проникваше само през процепите между гредите и дупката в средата на покрива, която служеше за комин.
Прозорци нямаше. Единственият изход бе вратата, през която бе влязла, а тя се отваряше към центъра на селото. Възрастна жена й донесе вечерята, като грубо я хвърли в краката й. Каролайн я изяде и легна да си почине. Щом бе решила да избяга, трябваше да събере сили.
Но когато тъпаните забиха и ритъмът им започна да разтърсва земята под главата й, решимостта й отслабна. Индианците напяваха монотонно, гласовете им ставаха все по-силни и екзалтирани. Тя лежеше в тъмното с отворени очи и се чудеше как ще успее да се измъкне оттук.
Сигурно се бе унесла в сън, защото се стресна, когато вратата се отвори. За миг видя на прага едра фигура, открояваща се на светлината от гигантския огън в центъра на селото.
Изплаши се и се сви на пода. Стисна в ръката си единственото оръжие, което бе намерила — камък, голям колкото картоф. Вратата се затвори и тъмнината я покри като тежко вълнено одеяло. Чу го как се приближава към нея и изтегли ръката си назад. В най-добрия случай щеше само да го нарани, а после той щеше да й го върне стократно. Добре разбираше това. Но страшният миг бе дошъл и тя нямаше да се остави в ръцете му.
Сърцето й биеше лудо, докато той пристъпваше към нея.
— Каролайн?
Отначало не повярва на ушите си.
— Раф. О, господи, Раф! — Преди дори да си поеме дъх, тя скочи и се озова в обятията му. Той я притисна до себе си, като едва не я смаза в прегръдката си. — Как ме откри? Талцуска каза, че си негов затворник и че ще те убият, ако се опиташ да избягаш.
— Дълга история. Първо трябва да се измъкнем оттук.
— Но как? Няма друг изход освен предната врата, а до нея стои стража. — Каролайн се отдръпна леко, за да го погледне, макар че можеше да види само неясен силует. — Ако са те пуснали да влезеш при мен, това е капан. Талцуска те мрази.
— Той не ме е пуснал. — Улф взе одеялото и го наметна върху раменете й. — Готова ли си?
— Да, но…
— Покрий косата си с одеялото и върви с наведена глава. — Улф подпъхна одеялото под брадичката й и за миг задържа ръката й. — Каквото и да се случи, тичай на юг към реката. Едуард е там и…
— Нед? Нед е жив?
— Да и ни чака в кану. Тичай натам колкото можеш по-бързо. — Той я улови за ръката и я поведе към изхода. Отначало не усети, че тя се дърпа назад.
— А ти? — Ударите на тъпаните и припяването се усилваха и снишаваха на вълни.
— Какво аз?
— Какво ще правиш ти, докато аз тичам към реката?
— Ще те следвам по петите — отвърна той колкото може по-убедително, въпреки че бе решил, ако се наложи, да жертва себе си, за да й даде възможност да избяга. Тя явно също разбираше това, защото се хвърли на врата му и го притисна с всички сили. Той усещаше силните удари на сърцето й до гърдите си и знаеше, че и неговото бие като обезумяло.
Гласът й погали кожата му.
— Детето… — започна тя, но той затисна устата й с длан.
— Не искам да знам.
— Но аз искам да ти кажа. Отдавна трябваше. — Сега животът им висеше на косъм и тревогата й дали ще получи „Седемте бора“ изглеждаше смешна. Нищо не беше по-важно от любовта, която изпитваше към него, и надеждата, че той също я обича. — Баща ти никога не… То е…
Тишината, внезапна и смазваща, я накара да онемее. Никой звук не би могъл така умело да я принуди да замълчи. Улф я бутна зад себе си и тя въздъхна. Той се промъкна предпазливо към вратата.
Отвори я леко, точно когато тъпаните забиха отново и обитателите на селото избухнаха в боен вик, който разтърси колибата. Без да поглежда назад, Улф потърси ръката й и я изведе през вратата. Каролайн тръгна напред, покрита с одеялото.
Огньовете и горящите факли осветяваха като ден пространството пред колибата на старейшините. Каролайн ясно виждаше индианците, които сновяха наоколо. Отпред не стоеше стража и тя се зачуди къде ли се е дянала.
Но имаше по-важни неща, за които да се тревожи, докато с тихи стъпки вървеше след Улф. Движеха се покрай колибите и се стараеха да остават в сянка. Дали индианците не ги виждаха също така ясно?