Дали щеше да има същия късмет като ратая си? Смяташе, че единствената причина да не са го убили досега е, че искат да ги заведе при останалите нападатели на индианския лагер. Така че колкото по-дълго останеше жив, толкова повече щяха да бъдат страданията му. Беше готов да им каже всичко, което знае, стига те да се съгласят да сложат край на мъките му, но каква полза, ако тия копелета не можеха да разберат какво им говори. О, Боже, та той и не знаеше как да намери повечето от мъжете. А и щяха ли да му повярват? Не, разбира се.
Единият от команчите се надвеси над него. Срещу слънцето Елрой го виждаше само като черен силует. Опита да повдигне глава и хвърли поглед към ръцете на индианеца. Той държеше няколко стрели. Дали бяха решили най-накрая да свършат с него?
Уви не. Много внимателно и почти нежно индианецът огледа една от раните на фермера. След това бавно и мъчително заби вътре върха на стрелата, но не надолу, а така че леко под наклон да влезе в месестия мускул. О, Боже, бяха намазали с нещо острието на стрелата, което правеше болката направо изгаряща. Беше като горещ въглен, изпуснат върху кожата му и оставен да стои там. Елрой стисна зъби, за да не изкрещи. Той не извика и когато обработиха по същия начин и останалите рани. Якият мъж се стегна. Раните му бяха всичко на всичко шест. Можеше да издържи още дълго след това сигурно щяха да го оставят за малко, за да може тялото му изцяло да попие болката.
Опита се да мисли за нещо друго. Сети се за двете дами, които бяха имали лошия късмет да отседнат във фермата му. Беше благодарен, че не можа да види какво се е случило с тях. А после съвсем неочаквано отново се появиха онези очи — гледаха го втренчено, с неистова омраза. Не си струваше да изнасилва това индианско момиче. Изобщо нищо не си струваше в сравнение със сегашните му.
Най-накрая Елрой изрева. Индианецът не се беше задоволил с досегашните му рани, а направи нова и забоде в нея още една стрела. Елрой разбра, че те няма да спрат, докато не покрият със стрели цялото му тяло не можеше да издържа повече — това мъчение нямаше да свърши никога. Той започна да скимти, да проклина, да крещи, но в следващия момент отново го порязаха и с това тлеещите въглени на болката лумнаха в огън.
— Копелета! Проклети копелета! Ще ви кажа това, което искате да знаете Всичко ще ви кажа!
— Наистина ли?
Елрой спря да крещи и за миг забрави за болката.
— Ти говориш английски? — промълви тай, като едва си поемаше въздух. — Слава тебе, Господи!
Сега имаше някаква надежда. Сега можеше да се спазари с тях.
— Какво е това, което ще ни кажеш, фермер? — гласът беше тих и приятен и това още повече смути Елрой.
— Пуснете ме и ще ви кажа имената на хората, които търсите — на всеки един от тях. Ще ви кажа и къде можете да ги намерите.
— Ти и без друго ще ни кажеш всичко, фермер. Но сделката няма да бъде за живота, а за смъртта ти — за една по-бърза смърт.
Озарен от мимолетна надежда. Елрой беше изпънал тялото си напред. Сега отново се отпусна на земята. Беше смазан. Всичко, на което можеше да се надява, беше да свършат с него по-бързо.
Той каза на индианците всичко, за което можа да се сети — всяко име, описание на човека, в коя посока е най-вероятно да го открият. На всеки въпрос отговаряше бързо и точно.
— А сега ме убийте! — настоя фермерът в края на разпита.
— Както ти уби нашите жени, майки и сестри?
Индианецът, който говореше такъв чист и правилен английски, коленичи до него. Сега Елрой можа ясно да разгледа лицето и очите му. О, Боже, това бяха нейните очи, които го гледаха със същата дива омраза. Веднага му стана ясно, че тоя човек няма да го остави да умре така лесно.
Едрият фермер облиза устните си. Така и не разбра откъде му дойдоха тези думи, но заговори:
— Тя беше добра. Не беше кой-знае какво, но ми достави истинско удоволствие. Аз я оправих последен. Умря под мене, с моя…
Някъде дълбоко от душата на индианеца се изтръгна вик, който като с нож пресече и издевателската реч на фермера. Един от другите команчи се опита да спре младия воин, но не успя. Досегашните мъки на Елрой бяха стигнали такъв краен предел, че последвалата болка почти не му направи впечатление. По-силен от болката беше шокът, когато видя въпросното парче своя плът отрязано в ръката на индианеца, миг преди същата ръка да го убие.
На три мили от това място Къртни Харт унило гледаше разпилените около каруцата вещи — разкъсани дрехи, счупен порцелан, унищожени хранителни продукти. Трудно й беше да реши какво от тях може да се спаси. В този момент не можеше да свърши каквото й да е, за разлика от Сара, която преглеждаше нещата им, като че ли нищо не се е случило.