— Да, да — умът й беше в битката.
— Къртни, скъпа, погледни ме.
Тя откъсна очи от Чандос.
— Да, татко?
— Обичаш ли го?
— О, да! Повече, отколкото си мислех, че е възможно. — След кратко колебание се осмели да го попита; — Имаш ли нещо против?
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Едуард. — Винаги ли е толкова буен?
— Не, но винаги се е застъпвал за мене.
— Е, това поне твори добре за него — каза баща й с въздишка.
— О, татко, не бързай да правиш изводи, преди да го познаваш. Само защото е стрелец…
— Много от стрелците са добри хора, скъпа. Знам го.
— А освен това от доста дълго време е живял сам и затова не е много общителен и любезен, така че не бързай да…
— Скъпа, и сред тези, които не приказват много, има доста свестни хора.
Тя се ухили малко глуповато.
— Изглежда, наистина се опитваш да съдиш без предубеждения, а, татко?
— А смея ли да не го направя — подсмихна се той. — Не бих искал да опитам силата на тези юмруци.
— О, не, той никога не би направил подобно нещо — започна да го уверява тя, но осъзна, че баща й само се е пошегувал.
Каубоите, които следяха, боя, нададоха радостни възгласи. Веднага бяха съобразили кого от двамата съперници да окуражават, да не говорим за Флетчър, който се беше надвесил над парапета и не жалеше гръмкия си глас. В този момент той и Соутут се потупваха радостно по гърбовете, сякаш битката беше спечелена от самите тях.
Къртни погледна към Чандос, който беше заобиколен от доброжелатели. Беше приведен и се държеше за корема. Лицето му беше зле ударено.
— Изглежда, май ще има нужда от моите услуги — обади се Едуард.
— Да — съгласи се Къртни, като си мислеше за Чандос.
— Имам предвид по-скоро другия момък — засмя се баща й.
— Какво? О, недей да си губиш времето с него — рече девойката без капка съчувствие. — Ако някой заслужаваше да го набият, това беше той. Няма да повярваш колко нагъл и безочлив е този човек. Просто не приема, че някой може да му каже „не“.
— Е, да се надяваме, че този път е разбрал за какво става дума — обади се Чандос, който се приближаваше към нея с неуверена стъпка. — Не ми се щеше да гръмна тоя негодник само за това, че е толкова упорит и дебелоглав.
— О, Чандос, ела да седнеш, моля те! — изохка тя и го поведе към верандата.
— Не се опитвай да ми нареждаш какво да правя, жено.
Тя го накара да седне на стъпалата.
— Господи, погледни се на какво приличаш! — Вдигна косата от челото му и огледа лицето му. — Татко, по-добре си донеси чантата.
— Татко? — Чандос се извърна, за да погледне за кого става въпрос и се намръщи. — Можеше поне да ме предупредиш.
Тя не можа да сдържи усмивката си.
— Битката му достави истинско удоволствие.
Чандос само изсумтя.
— А също и на баща ти.
Той изруга и погледът му падна на Флетчър, който в същия момент нареждаше на хората си да натоварят Тейлър на коня му и да го изпроводят натам, откъдето е дошъл.
— Какво е това, по дяволите, семейна среща ли — измърмори Чандос ядосано.
Къртни знаеше, че се държи така, защото усеща, че е хванат натясно.
— Би могло и да стане, ако ти нямаш нещо против — осмели се да каже девойката.
— Дойдох тук само заради тебе, жено, и за нищо друго.
— Така ли?
— Много добре знаеш, че е така.
Тогава, съвсем в неговия тон, тя каза:
— Ами, изплюй камъчето в такъв случай, не съм те чувала да ми го казваш досега.
Той се намръщи. Баща му стоеше само на няколко крачки от тях, облегнат на парапета, до него беше Соутут, който едва се сдържаше да не се разсмее. И двамата не криеха, че отблизо следят техния разговор. А отгоре на всичко и нейният баща нямаше търпение, както всички останали впрочем, да го чуе какво ще каже.
Чандос усещаше погледите им върху себе си, но най-вече този на Къртни, която го гледаше пламенно и решително. И от едни момент нататък за него вече имаше значение само този поглед.
— Ти си моята жена, Котешки очи. Моя си още от мига, в който те видях за първи път.
Това признание обаче не я задоволи.
— Кажи го!
Чандос се усмихна и я придърпа в скута си. Къртни седеше сковано, цялата в очакване, докато най-после той се реши:
— Обичам те. Това ли искаше да чуеш? Обичам те толкова много, че не мога да живея без тебе.
— О, Чандос! — Тя се притисна в него и обви ръцете си около врата му. — Аз също…
— А, не! — прекъсна я той. — По-добре наистина си помисли, преди да кажеш нещо, Котешки очи, защото, ако веднъж ми дадеш любовта си, аз няма да ти позволя да си я вземеш обратно. Сега не мога да мисля дали с мен ще бъдеш щастлива или не. Ще направя всичко, на което съм способен, но знай, че после ще бъде късно да променяш решението си. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Ако станеш моя жена, няма начин, по дяволите, изобщо някога да те пусна да си отидеш.