Къртни тъкмо си тръгваше, като реши да му остави бележка на масата във фоайето, когато внезапно вратата се отвори. Тя се обърна и замръзна — в ръката си Чандос държеше пистолет.
— Извинете — каза той и затъкна пистолета в панталоните си. Отвори по-широко вратата и се дръпна навътре — Хайде, влезте.
— Не, аз… не бих могла.
— Тази вода не е ли за мене?
— О, да, да, разбира се. Извинявайте, аз… аз само ще сложа тези неща на умивалника. — Докато тя припряно поставяше каната с вода и кърпата на местата им, лицето й гореше. Почувства се ужасно — говореше като някаква нервна глупачка. Какво ли ще си помисли за нея? Не стигаше истерията, която направи в магазина на Хендли след изстрела, а сега пък и това идиотско бръщолевене.
Трябваше да събере целия си кураж, за да се обърне и просто да го погледне. Той се беше облегнал на рамката на вратата, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а високата му фигура — съзнателно или не — препречваше единственото място, откъдето Къртни можеше да излезе. За разлика от нея той беше напълно спокоен. Нещо повече — от него се излъчваше една небрежна самоувереност, която я караше да се чувства още по-глупаво.
Хубавите му небесносини очи се взираха в нея така, сякаш разтваряха крехката й обвивка и разкриваха цялата й безпомощност. Впрочем, той беше напълно непроницаем — не показваше какъвто и да било интерес към нея, нито пък някакъв намек, че поне малко я намира привлекателна. Караше я наново да изпитва старата си стеснителност и тя усети, че започна да се ядосва. Свършвай с това. Къртни, и се махай от този човек преди да е унищожил и последната частица самочувствие, което си събирала през последните години.
— Господин Чандос…
— Без господин. Просто Чандос.
Досега не беше забелязала, че гласът му имаше дълбок тембър и звучеше успокояващо.
Извадена от равновесие. Къртни се чудеше какво да каже.
— Вие сте изплашена — направо започна той. — Защо?
— Не, не съм, наистина не съм. — Недей да говориш несвързано, Къртни! — Аз… аз исках да ви благодаря. За това, което направихте днес.
— За това, че убих човек?
— Не, не за това! — О, Господи, защо той така усложняваше нещата? — Имам предвид… Мисля, че нямаше друг начин. Но вие… вие ме спасихте… Искам да кажа, че той нямаше да ме послуша, и вие… го спряхте…
— По-добре си вървете, лейди, преди съвсем да сте си изпуснали нервите.
Господи, той се беше загрижил за нея! Напълно разбита. Къртни видя, че мъжът отпусна ръцете си и се дръпна от вратата. Тя се спусна покрай него.
Нямаше да се спре, ако срамът от това, че се беше държала по толкова неподходящ начин, не бе взел връх над унижението й. Върна се обратно. Той все още я фиксираше с невероятните си светлосиви очи. Но този път погледът му беше успокояващ, накара я да се освободи от страха и да се почувства странно спокойна. Не разбра как стана това, но се зарадва вътрешно.
— Аз съм ви благодарна — просто каза тя.
— Недейте. Ще ми бъде заплатено за неприятностите.
— Но вие не знаехте, че го издирват.
— Така ли?
Той е бил в магазина. Могъл е да чуе какво си говорят с Мати. Така че…
— Независимо от причината, вие ме спасихте — настоя Къртни. — И аз ви поднасям своите благодарности, независимо дали ги искате или не.
— Е, както желаете — отвърна той. Гласът му подсказа, че въпросът е приключен.
Къртни кимна сковано и си тръгна, като забърза към стълбите. Усещаше, че я следи с поглед. Слава Богу, че утре щеше да си замине. Този мъж я изкарваше от кожата й.
9.
Тази вечер Рид Тейлър се отби при Къртни, но тя отказа да се срещне с него. По този начин си навлече едно остро хокане от страна на Сара, но й беше все едно.
Сара харесваше Рид и Къртни знаеше каква е причината за това. И двамата бяха хора от една мая — деспотични и несговорчиви, с които е трудно да намериш общ език. И Сара, и Рид бяха решили, че девойката трябва да се омъжи за него, а какво мисли тя по въпроса, явно не ги интересуваше особено.
Да, Сара изцяло поддържаше идеята за тази женитба. Напоследък дежурната й фраза беше: „Искам да се омъжиш и да ме отървеш от грижите за тебе! Достатъчно дълго съм те издържала!“
Това беше смешно — та Къртни изцяло се издържаше сама. Единственото, което Сара й осигуряваше, беше спането и храната. Мащехата не й даваше нито грош за цялата работа, която вършеше — дори и за да си купува неща от първа необходимост. За да припечели по някоя пара, Къртни беше принудена да шие за госпожиците Хофман през свободното си време. Налагаше й се да го прави, защото не искаше Сара да разбере, че има петстотин долара, скрити в стаята си.