Когато пристигна в Уичита, разправи за случката на местните хора и някои от тях се поизплашиха не на шега, а ето че сега Бил Чапман на свой ред нажежаваше атмосферата на „постоянното присъствие“ в кръчмата против индианците. Трима вече бяха обявили, че тръгват с него и шестимата каубои, които водеше със себе си. Друг пък рече, че познава двама скитници, които са готови да утрепят някои и друг червенокож, и излезе да ги търси из градчето.
След като вече беше спечелил на своя страна трима ентусиазирани доброволци и имаше шансове за още двама, Чапман се обърна към Елрой, който през цялото време беше слушал мълчаливо.
— Ами ти, приятелю? Идваш ли с нас? — настоя дългият, тясно скроен фермер.
Елрой избута Голямата Сал от скута си и се приближи към Чапман, без да изпуска ръката на дамата си.
— Не е ли по-редно да оставим армията да се занимава с индианците — запита той предпазливо.
Онзи пусна подигравателна усмивка:
— И какво — войската да плесне с ръце и да ги изпроводи до Индианската територия? Това няма да е честно. Единственият начин да си сигурен, че гнусният индианец няма да те краде повече, е да го убиеш. Само миналата седмица тази тайфа от племето киова изкла повече от петнайсет глави добитък от моето стадо и офейка с дузина от най-добрите ми коне. Сума ти пъти са ми бъркали в джоба по тоя начин през последните години. Но това е последният обир, който ще изтърпя.
По гърба на Елрой полазиха студени тръпки. Петнайсет глави добитък! Караше със себе си само два вола, но останалите говеда във фермата можеха да бъдат изклани или отмъкнати само за един ден, докато него го няма. А без добитъка си той беше загубен. Ако тези киова го навестят, щеше да бъде вътре и с двата крака. Той втренчи лешниковите си очи в Чапман.
— Преди два дена видях осем индиански воини и ги проследих. Направили са си лагер на брега на Арканзас на около тринайсет мили от моята ферма. Това прави около двайсет и седем мили оттук, ако вървиш по реката.
— Защо не каза веднага, да му се не види! — викна Чапман, след което се позамисли. — Може и да са ония, които търсим. Брей, възможно е да са отишли толкова надалече — тия копелета се движат по-бързо от когото и да било. От племето киова ли бяха?
— На мене всички ми изглеждат еднакви — сви рамене Елрой. — Ама тия юнаци не караха никакви коне със себе си. Виж, в лагера им имаше стадо коне — към четиридесетина.
— Ще ми покажеш ли къде им е лагерът? — попита Чапман.
Елрой смръщи вежди.
— Дошъл съм с двата си вола да закарам едно рало на фермата. Нямам кон и само ще ви забавя.
— Аз ще ти дам кон назаем — предложи Чапман.
— Ами ралото…
— Ще платя да го пазят, докато ни няма. Какво ти пречи после да се върнеш да си го вземеш?
— Кога потегляте?
— Още на зазоряване. Ако яздим като луди и ако те не са се преместили, може да стигнем до лагера след обяд.
Елрой се обърна към Голямата Сал и широко се ухили; щом като Чапман не смята да тръгне веднага, той нямаше да изпусне своята голяма нощ с нея — не, в никой случай. Но утре заранта…
— Пиши ме и мене заедно с моя ратай.
2.
На следващата сутрин четиринадесет настървени конници отпратиха от Уичита в лудо надпрепускане. На деветнадесетгодишния Питър, най-младия от тях, за пръв път му се случваше да участва в такова приключение и сега наистина се вълнуваше. Но възбуждащата тръпка на преследването беше обхванала не само него — на някои от тези мъже просто им правеше удоволствие да убиват, а сега случаят им предоставяше отлична възможност за това.
Елрой не го беше еня за никой от спътниците му — не бяха хора от неговия тип. Усещаше, че са по тези западни краища доста по-отдавна от него и това го караше да се чувства някак по-долу от тях. Но едно нещо го сродяваше с останалите — всеки от тях по някаква причина мразеше индианците.
Трима от преследвачите биха работници от ранчото на Чапман. Те си казаха само първите имена — Тед, Карл и Синсинати. Други трима — Лерой Кърли, Деър Траск и Уейд Смит1, бяха професионални стрелни, които Чапман беше наел за случая. Един от хората, дошли от Уичита, пък беше пътуващ зъболекар и се представи с малко смешното име Мистър Смайли2.
Елрой не можеше де разбере защо толкова много от хората, които идваха на Запад, намираха за необходимо да си сменят името. Понякога новите имена съответстваха на това, с което притежателите им си изкарваха прехраната, понякога — не.
Сред тях беше и един бивш местен депутат, който се шляеше в Уичита от шест месеца, без да похване някаква работа. Елрой се чудеше как се издържа, но знаеше, че за някои неща е по-добре да не се пита. Третият човек от Уичита, който случайно се беше отбил в кръчмата миналата вечер, беше фермер също като Брауър. Двамата скитници пък се оказаха братя, които се бяха запътили към Тексас — Малкия Джо Котъл и Големия Джо.