Когато беше край него, Къртни чувстваше жената у себе си повече откогато и да било и това обясняваше до голяма степен защо се държеше като някоя глупачка.
Девойката въздъхна. Очите й отново се спряха на вестника и на снимката, която беше погледнала, но не беше видяла добре. Тя се загледа в нея и сърцето й се разтуптя. Не можеше да повярва на очите си. Беше ли възможно това?! Да или не?
Бързо прочете статията, съпровождаща неясната снимка Къртни за първи път изобщо виждаше истинска снимка във вестник — досега беше гледала само рисувани илюстрации. В статията се говореше за залавянето на някой си Хенри Макгинис, известен крадец на добитък в окръг Макленън, щата Тексас, които бил хванат на местопрестъплението от фермера Флетчър Стратън. Хората на Стратън завели Макгинис до най-близкия град — Уако. Не се споменаваха други имена, като се изключат тези на шерифа и на каубоите, които бяха довели заловения. На снимката се виждаше как водят крадеца по главната улица на Уако, виждаха се и хората, които се бяха насъбрали да гледат събитието.
Фотографът беше взел на фокус Макгинис и тези, които бяха зад него, не се виждаха много ясно. Но въпреки това, един от тях поразително приличаше на Едуард Харт.
Къртни наметна пеньоара си, грабна вестника и свещта и изтича до стаята на Сара и Хари, която беше близо до нейната в ъгъла на коридора. Почука силно на вратата и въпреки че чу в отговор само сърдита ругатня, нахълта вътре. Като видя, че това е Къртни. Хари изпъшка. Сара я гледаше гневно.
— Имаш ли представа кое време е…
— Сара! — изкрещя Къртни. — Баща ми е жив!
— Какво? — извикаха в един глас и двамата.
Хари погледна Сара изкосо:
— Това означава ли, че ние не сме женени?
— Нищо подобно! — сърдито изстреля Сара. — Къртни Харт, как смееш…
— Сара, виж! — прекъсна я Къртни, като седна на леглото, за да й покаже снимката — Не можеш да кажеш, че това не е баща ми.
Доста време Сара се взира в снимката, но след това чертите на лицето й се отпуснаха.
— Можеш да си заспиваш отново, Хари. На това момиче съвсем му се е развинтила фантазията. Не можеше ли да изчакаш някой по-приличен час, за да дойдеш с тези глупости?
— Не са глупости. Тава там е баща ми. А снимката е направена в Уако, което доказва…
— Едно голямо нищо — подигра й се Сара. — Е, има някакъв човек в Уако, който смътно напомня на Едуард, и то само донякъде. Снимката е неясна и чертите на този човек са размазани. Това, че има някаква прилика, не означава, че е Едуард. Едуард е мъртъв, Къртни. Всички бяха единодушни, че той в никакъв случай не би могъл да оцелее като пленник.
— Всички, но не и аз! — отвърна Къртни ядосано. Как смееше Сара да пренебрегне такова очевидно доказателство! — Никога не съм вярвала, че той е мъртъв. Би могъл да избяга. Може…
— Глупачка! Ами тогава къде се е дявал цели четири години? В Уако? Защо изобщо не се опита да ни намери? — Сара въздъхна. — Едуард е мъртъв, Къртни. Нищо не се е променило. А сега отивай да спиш.
— Мисля да отида в Уако.
— Какво мислиш? — миг след това Сара прихна. — Разбира се, че ще отидеш. Щом непременно искаш да те убият заради собствените ти бълнувания. — След което добави натъртено — Изчезвай оттук и ме остави да спя!
Къртни смяташе да каже още нещо, но се отказа и тихо излезе.
Не се прибра в стаята си. Не, не си въобразяваше. Никой не можеше да я убеди, че този човек на снимката не е баща й. Той беше жив — тя чувстваше това инстинктивно, винаги го беше чувствала. Той беше продължил до Уако, но защо — Къртни не знаеше. Тя не можеше да си обясни и защо не беше дошъл да ги потърси. Но тя самата беше решена да го търси, докато го открие.
Сара да върви по дяволите. Тя й се подиграваше по простата причина, че предпочиташе Едуард да не е жив. Беше си намерила съпруг, който щеше да я направи богата и които й подхождаше по-добре от баща й.
Къртни излезе от жилищната пристройка от задната страна на хотела и се отправи към фоайето. На масата с книгата за записване гореше свещ, но от Том, младият служител, който дежуреше през нощта, нямаше и следа.
След като нямаше никакъв човек в приемната, всеки можеше да влезе в хотела и да безпокои гостите му по стаите — и това се знаеше.
За миг Къртни си помисли за Том и за това, че може да я видят облечена само по нощница с наметнат пеньоар. Със запалена свещ в ръката и със скъпоценния вестник под мишница тя изкачи стълбите до горния етаж, където бяха стаите за гости.
Съвсем точно знаеше какво ще направи. Това щеше да бъде най-смелата постъпка, която някога е правила в живота си. По-добре беше повече да не мисли за това, иначе можеше да не се реши да го стори. Тя не се поколеба и секунда, преди да почука на вратата на стаята, но все пак беше достатъчно е ума си, за да не вдига много шум. Кое ли време беше? Не знаеше, но не искаше да събужда никой друг освен Чандос.