Влезе в кръчмата, където поне двайсетина души бяха насядали на бара и по масите, въпреки че беше още пладне. Мяркаха се даже няколко дами с разголени деколтета. Професионален комарджия хвърляше картите на една маса, а шерифът на града седеше в другия край, на заведението и пиеше с шест момчета, които вдигаха шум колкото всички останали взети заедно. Трима каубои по приятелски спореха как да си разделят две проститутки. На масата в ъгъла двама испанци с тъмни физиономии наблягаха на питиетата си.
— Деър Траск да се е отбивал насам? — попита Чандос бармана, докато си поръчваше пиене.
— Не си спомням, господине. Хей, Уил, да познаваш някой си Деър Траск? — обърна се мъжът към един от редовните клиенти.
— Като че ли не — отвърна Уил.
— Обикновено се движи с Уейд Смит и Лерой Кърли — подсети го Чандос.
— Смит го познавам. Чух, че са го сгащили с някаква жена в Париж, щата Тексас. Но другите двама… — мъжът сви рамене.
Чандос допи уискито си. Е, и това беше нещо, дори и да се окажеше само слух. Всъщност точно по този начин, задавайки няколко невинни въпроса в една кръчма, той беше научил, че Траск е тръгнал към Нютън. Обаче за Смит не беше чувал нищо от две години насам — откакто беше разбрал, че го търсят за убийство в Сан Антонио. Чандос беше проследил Лерой Кърли до едно малко градче в Ню Мексико и даже не се наложи да го предизвиква да се бият, защото Кърли сам си търсеше белята. На него му правеше удоволствие да се показва колко е бърз с пистолета. Той пръв започна престрелката с Чандос и си получи куршума.
Чандос не би могъл да разпознае Деър Траск, ако го види, защото описанието, което имаше за него, беше съвсем бегло — нисък мъж към трийсетте с кафява коса и очи. Това описание се връзваше с двама от каубоите и на един от стрелците на масата в ъгъла. Но Деър Траск имаше една отличителна черта, по която лесно можеше да бъде разпознат — единият от пръстите на лявата му ръка липсваше.
Чандос си поръча второ уиски.
— Ако Траск намине насам, кажи му, че го търси Чандос.
— Чандос? Добре, господине. Вие приятел ли сте му?
— Не.
Това беше напълно достатъчно. Нищо не вбесяваше един стрелец така, както ако чуе, че го търси някой, когото той не познава. Предизвиквайки го по този начин, Чандос беше открил Синсинати, който на някои места беше известен като каубой, а другаде го смятаха просто за скитник. Надяваше се по този начин да се добере и до Траск, който също като Смит все успяваше да му се изплъзне през последните четири години.
Чандос изгледа изпитателно тримата мъже, които най-много се доближаваха до описанието на Траск — не вярваше, че ще го открие сред тях, но просто така, за всеки случай. Всичките пръсти им бяха на място.
— Какво, по дяволите, си се загледал, мистър? — кресна му каубоят, който беше останал сам на масата, след като двамата му приятели бяха станали, за да се качат на горния етаж с двете проститутки. Очевидно той беше загубил спора и сега трябваше да чака, докато едната от тях се освободи, което явно не го радваше особено.
Чандос не му обърна внимание. От опит знаеше, че когато някой много напира да се бие, трудно може да го разубеди човек.
Каубоят стана, приближи се и сграбчи Чандос за рамото, така че да го обърне към себе си.
— Аз те попитах нещо, кучи си…
Чандос го ритна силно между краката и онзи падна тежко на колене, хвана се за удареното място, а лицето му стана болезнено бледо.
Чандос извади пистолета си. Друг на негово място сигурно щеше да стреля, но той никога не убиваше само за едното удоволствие. Просто насочи оръжието си й беше готов да стреля, ако се наложи.
Градският шериф Маклъски, който беше станал на крака още в самото начало на спречкването, не направи нищо, за да се намеси. Той не беше от класата на своя предшественик, който се беше опитал да въведе някакъв ред в Нютън. Очите на Чандос стрелнаха шерифа за един кратък миг, но това беше достатъчно на онзи да разбере, че с него шега не бива. А и Маклъски не беше от тези, които биха застанали срещу някой е изваден пистолет.
Другите двама каубои слязоха по стълбите и бавно се приближиха, за да приберат приятеля си, като държаха ръцете си разперени в помирителен жест.
— Спокойно, мистър, Бъки ще остане на сухо, като дойде на себе си. Той си е малко буен, ама няма да създава повече неприятности.
— По дяволите, аз… — изфъфли злополучният побойник, но единият от другарите му го сръга с лакът, докато го влачеше за краката.
— Глупак! Затваряй си устата, докато още си цял. Имаш късмет, че той не ти пръсна главата.
— Ще остана в града още няколко часа — каза им Чандос. — Ако вашият приятел иска, можем да продължим.