Поне най-важното беше уредено. А ако той престанеше и да се държи, сякаш го е накарала насила, щяха да се разбират помежду си. Поне би могъл да престане да я нарича лейди, което в неговата уста звучеше повече подигравателно, отколкото като израз на уважение.
— Аз си имам име, Чандос — осмели се да му каже тя. — И то е…
— Знам как се казвате — сряза я той, като смушка коня си и се понесе напред в лек галон.
Тя гледаше след него. Думите му я бяха наскърбили.
15.
За първи път Къртни видя индианеца на обяд, точно преди да Преминат река Арканзас. Тази сутрин Чандос се беше отправил с коня си на запад към реката и после беше тръгнал на юг, за да намери брод.
Къртни се беше взирала в реката толкова дълго, че очите й бяха почти заслепени от отразяващите се лъчи на обедното слънце. От мястото, където седеше, беше трудно да различи добре сенките между дърветата и буйния храсталак по брега на реката. Не можеше да бъде сигурна, че наистина е видяла нещо да се движи, така че мъжът с дългите черни плитки, който й се беше мярнал, можеше просто да е илюзия.
Когато каза на Чандос, че й се е видял един индианец на отсрещния бряг на реката, точно там, откъдето щяха да я пресекат, той не обърна внимание на думите й.
— И да е имало някой наистина, не бива да се тревожите.
След това той хвана поводите на старата Нели и задърпа коня в реката. Къртни забрави за индианеца, тъй като сега вниманието й беше съсредоточено върху това да се задържи на седлото, докато ледената вода постепенно покриваше краката й — най-напред стъпалата, после бедрата и накрая стигна до кръста й. Петнистата кобила непрекъснато се изправяше и потапяше, сякаш можеше да продължи галопа си и във водата.
Най-после преминаха реката и мохерната пола на Къртни за езда и фустата й бяха проснати на едни храст да съхнат, а тя беше обула непривичните за нея панталони. Едва сега се беше сприятелила с дребната си кобила, която я беше пренесла през водата невредима. И тя, и Шуърфут, конят на Чандос, бяха от породата пинто. Това бяха красиви синеоки животни и много си приличаха, с тази разлика, че Шуърфут беше на черни и бели петна, а кобилата — на кафяви и бели.
Къртни знаеше, че индианците предпочитат най-много конете от тази порода и предполагаше, че това се дължи на тяхната голяма издръжливост на дълги разстояния. Тя никога досега не беше имала собствен кон, като се изключи Нели, и затова сега искаше да даде име на кобилата си.
Най-сетне тя излезе иззад храстите, където се беше бавила колкото се може повече при конете, за да отложи момента, в който ще се покаже обута в панталоните.
В магазина нямаше време да ги пробва, просто ги беше огледала и й се беше сторило, че ще й станат, но явно беше сбъркала. Изобщо не й бяха по мярка. Бяха твърде тесни за мъжки панталони — по-скоро бяха за момче, и ако не беше погладувала последните дни, така й щеше да си остане скрита зад храстите.
Тя видя, че Чандос беше слязъл на брега на реката и пълнеше манерките им, но бързо забрави за него, щом погледна към обяда, който вреше на огъня — в един тиган къкреше задушено. Тя намери лъжица и се наведе да разбърка яденето. От разнасящия се аромат устата й се напъни със слюнка.
— Дявал да го вземе!
Къртни се стресна, изпусна лъжицата и извика от изненада. Обърна се бавно и видя Чандос, който стоеше на няколко крачки от нея. В едната му ръка се поклащаха манерките, а с другата беше захлупил челото си, сякаш беше ударен от неща. Но когато очите им се срещнаха, девойката разбра, че ударът е бил от съвсем друго естество.
— Чандос, какво има?
Той не отговори. Гледаше панталоните й, погледът му бавно обходи извивките на тялото й, които така ясно се очертаваха под плътно прилепналия плат. Тя знаеше, че панталоните й са доста тесни, но Чандос я накара да се почувства така, като че ли не беше облечена с нищо.
Лицето й гореше.
— Няма нужда да ме гледате така. Отначало не исках да ги купувам, но Мати каза, че може би ще искате да се облека като мъж за маскировка, и аз ги взех. Откъде да знам, че няма да ми станат? Имайте предвид, че нямам навик да си купувам мъжки дрехи, а и нямаше време да ги пробвам, защото ми бяхте дали само един час за…
— Замълчи, жено! — сряза я той. — Пет пари не давам защо ги носиш, просто ги махни и си облечи отново полата.
— Но нали вие ми казахте да ги купя! — ядосано възрази Къртни.
— Казах панталони и риза. Това не значи, че… Ако имаш малко ум в главата си, няма да си развяваш малкото стегнато задниче пред очите ми.
— Как смеете… — задъха се тя.