И четирите бяха изнасилени по няколко пъти и след това убити.
По залез слънце мъжете от хайката препуснаха по обратния път. Единствената жертва от тяхна страна беше бившият депутат. Докато изнасяха тялото му, останалите решиха, че неговата смърт не е кой знае колко голяма загуба.
След като нападателите си тръгнаха, лагерът утихна. Вятърът беше отнесъл писъците на индианците. Чуваше се само шумът на реката. Нямаше кой да оплаче мъртвите команчи, които нямаха нищо общо с бандата от племето киова, нападнали ранчото на Бил Чапман. Нямаше кой да оплаче момиченцето, на което Уейд Смит беше хвърлил око заради тъмната кожа и сините очи, издаващи примес от бялата раса. Никой от близките й не видя нейните предсмъртни мъки, защото майка й беше издъхнала, докато нея още я изнасилваха.
Тази пролет тя щеше да навърши десет години.
3.
— Къртни, пак се прегърбваш! Дамите не стоят така изгърбено. За Бога, не ви ли учат на нещо в тези скъпи девически училища?
Момичето, към което беше отправен упрекът, погледна през рамо скорошната си мащеха, понечи да отвърне нещо, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Сара Уитком, отскоро Сара Харт, не чуваше нищо друго, освен онова, което тя искаше да чуе. А и без това вече не гледаше към нея, защото фермата, която се мяркаше в далечината, изцяло беше погълнала вниманието й.
Във всеки случай девойката се поизправи, при което мускулите на врата й изстенаха, и стисна зъби. Защо единствено тя трябваше да понася злобните забележки на Сара? Коренната промяна, настъпила у тази жена, понякога направо я изумяваше. Повечето пъти обаче Къртни просто си замълчаваше и се затваряше в себе си; това беше нейният начин да се предпази от болката. Напоследък много рядко си позволяваше да бъде дръзка в приказките си както преди. Правеше го само когато бе твърде уморена или пък вече съвсем й бе дошло до гуша.
Никога преди не беше изпитвала толкова силно чувство на несигурност. Като малка тя беше едно развито не за възрастта си, закачливо и палаво дете. Майка й често се шегуваше, че в нея се крие малко дяволче. Но тя умря, още когато Къртни беше на шест години.
Девет години оттогава постоянно я пращаха от едно училище в друго, защото баща й, съкрушен от загубата на съпругата си, не можеше да се справя с грижите за детето. На Едуард Харт това решение на въпроса с отглеждането й явно му допадаше, защото на Къртни беше позволено да си идва вкъщи само за няколко седмици през лятото. Но дори и тогава Едуард никога не намираше време за единствената си дъщеря, а през годините, докато траеше войната, той почти постоянно отсъстваше от дома си.
Петнадесетгодишната девойка твърде дълго беше страдала от усещането, че е нежелана и никой не я обича. Вече не беше онова открито и приветливо дете. Бе се превърнала в твърде затворено и разсъдливо младо момиче, тъй чувствително към начина, по който другите се отнасят към него, че и при най-малкия намек за недобронамереност се затваряше още повече в себе си. Част от вината за нейната мъчителна стеснителност носеха строгите учители, които беше имала, но истинската причина беше в непрекъснатото желание на Къртни да спечели отново обичта на баща си.
Едуард Харт беше лекар с процъфтяваща практика в Чикаго, твърде зает, за да отдели време за нещо друго, освен за пациентите си. Той беше висок и елегантен южняк, който се беше преселил на север след женитбата си. Неговата дъщеря беше убедена, че на света няма по-красив и отдаден на професията си човек от него. Тя истински го обожаваше и всеки път, когато видеше безразличието в неговите очи със същия меденокафяв цвят като нейните, нещо в нея се пречупваше.
Ако преди войната той все не намираше време за Къртни, то след това бе станало дори още по-лошо. Гражданската война бе преди тикала ужасно сътресение у този човек, който трябваше да се бие срещу своите сънародници от Юга, но в крайна сметка хуманните му убеждения надделяха и той реши да напусне полесраженията.
След като се завърна вкъщи през 1765 година, Едуард не поднови лекарската си практика. Търсеше уединение. Заключваше се в кабинета си и започна да пие, за да забрави всичките ранени, минали през ръцете му по време на войната, чиято смърт не беше успял да предотврати. Но това го погубваше.
Ако не беше писмото от неговия стар учител и наставник д-р Еймъс, който го молеше да поеме неговата практика в Уако, Тексас, бащата на Къртни сигурно щеше да се пропие до смърт. Д-р Еймъс пишеше, че сега много разочаровани южняци са тръгнали на Запад, за да променят живота си, и Харт реши да стане един от тези, които са избрали надеждата пред отчаянието. Това означаваше съвсем нов живот и за Къртни. Нямаше повече да я пращат по разни училища, нямаше да бъде разделена от баща си. Тя си казваше, че сега, когато щяха да са само двамата, ще има възможност да му покаже, че е достатъчно голяма да се грижи за него и за себе си и че го обича.