О, за Бога, заспивай. Къртни!
17.
— Добро утро! Кафето е готово и закуската е още топла.
Като чу бодрия й глас, Чандос изпъшка. Как, по дяволите, беше успяла да се събуди преди него? Ами да, спомни си той, нали заради нея не беше мигнал почти цялата нощ. Изгледа я със смразяващ поглед.
— Искаш ли да закусиш?
— Не — излая той.
— Добре де, няма нужда да се пенявиш толкова, за Бога!
— За Бога? — повтори той и прихна да се смее. Не можеше да се спре — беше му толкова смешно.
Къртни го гледаше изумена. Никога преди не го беше виждала не само да се смее, но дори и да се усмихва. Промяната у него я порази. Строгите черти на лицето му се смекчиха и това го правеше да изглежда още по-хубав, беше направо страшно красив.
— Извинявай — каза най-накрая той, — но си мислех, че само западняците обичат да казват нещата с колкото се може по-малко думи.
Къртни се усмихна.
— Боя се, че моята приятелка Мати ми е повлияла лошо, защото речта й често беше доста изразителна, но…
— Изразителна? — прекъсна я той. — Ти май бързо минаваш от едната крайност в другата, не е ли така?
Веселото й настроение се изпари. Той й се подиграваше.
— Закуската, господине — рязко му напомни девойката.
— Не помниш ли, че ти казах, че не ям сутрин? — попита я той тихо.
— Чудесно си спомням. Ти ми каза, че сутрин ядеш по малко, а не, че не закусваш изобщо. Приготвила съм ти две царевични питки и можеш да бъдеш сигурен, че това е една съвсем лека закуска. Освен това бих искала да отбележа, че ако сутрин се храним по-обилно, бихме могли да не спираме за обяд, при което само излишно губим време през деня, и така бихме…
— Ако поспреш малко с тези приказки, лейди, ще ти кажа, че вчера на обяд спряхме не заради някой друг, а точно заради тебе. Ако пътувах сам, щях да съм изминал това разстояние два пъти по-бързо. Но ако си мислиш, че би могла да издържиш…
— Моля те — прекъсна го тя. — Съжалявам. Само си помислих, че… не, явно нищо не съм мислила. Всъщност… аз не мога да изкарам на седлото по-дълго време, поне засега — тя поруменя. — Оценявам твоята загриженост… — Къртни се запъна и още повече се изчерви.
— Ще хапна от тези царевични питки — спокойно каза Чандос.
Девойката се втурна да му ги донесе. Пак беше станала за смях. Та той беше напълно прав. Тя изобщо не беше помислила за измъченото си тяло и за това какво можеха да й костват още няколко часа езда в повече. Не се чувстваше чак толкова зле, както Мати беше предрекла, и това се дължеше изцяло на грижите на Чандос.
Когато му подаде кафето, тя го попита:
— Кога ще навлезем в индианската територия?
— Вече сме в нея. От вчера, два часа преди да спрем да нощуваме — небрежно подхвърли той.
— О!
Земята тук по нищо не се различаваше от тази в Канзас, през която бяха яздили дотогава. Какво беше очаквала да види, индиански селища? До там, докъдето й стигаше погледът, не се мяркаше жива душа. Местността беше равна и пуста — единствените дървета бяха тези покрай реката. Но тази земя беше определена за индианците и те се намираха някъде наоколо.
— Не се тревожи, лейди.
Тя го погледна, като се усмихна нервно. Толкова ли явно личеше, че я е страх?
— Защо не ме наричаш просто Къртни? — запита тя неочаквано.
— Прекалено изтънчено ми звучи и някак не се връзва с тази дива пустош.
Тя отново се почувства огорчена.
— Предполагам, че Чандос не е истинското ти име.
— Не.
Тя очакваше, че както обикновено, разговорът ще приключи дотук, но този път думите му я изненадаха:
— Така ме наричаше сестра ми, когато още не можеше да изговаря думите правилно.
Къртни се запита кое ли име може да звучи близко до Чандос. Беше доволна, че все пак е научила нещо за него. Значи той имаше сестра.
Той продължи да говори като че ли повече на себе си:
— Ще се наричам така, докато свърша с това, което трябва да направя, за да престане малката ми сестричка да плаче и за да спи в мир.
Отведнъж Къртни почувства някакъв хлад.
— Това звучи доста загадъчно. Няма ли да си направиш труда да ми обясниш за какво стана дума.
Той явно беше затруднен. Небесносините му очи се взираха в нейните, сякаш искаше да я хипнотизира.
— Не би искала да го узнаеш.
Искаше да му каже, че всъщност искаше да узнае не само това, за което говореше, но и всичко останало за него, но се сдържа.
Остави го да си допие кафето и се зае да оседлае коня си. Знаеше, че това ще и отнеме двойно повече време отколкото на него.
След като донесе навитата си на руло постелка за спане и я закрепи здраво отзад на седлото, тя попита Чандос: