Когато той се протегна да я хване за ръката, тя събра смелост да се дръпне от него.
— Сега, само минута…
— Недей, bella4 — предупреди я той рязко. — Не ми създавай неприятности, por favor5.
— Но аз не съм…
— Callate! — процеди през зъби мъжът.
Инстинктивно Къртни разбра, че й казва да млъкне или нещо от този род. Изглеждаше, като че ли той се опитваше да я закриля. Другите вече се изкачваха по хълма. Тя започна да трепери колкото от идващия откъм реката ветрец, който пронизваше мокрото й тяло, толкова и от този човек, който я фиксираше със студените си зелени очи.
Той отново я хвана за ръката, но тя пак се дръпна.
— Може поне да ме оставите да се изсуша и да се преоблека.
— В тези мокри дрехи?
— Не, не в тях — тя му посочи към храста, където беше оставила дрехите си за преобличане.
— Si, но бързо, por favor.
Къртни беше толкова нервна, когато се пресегна да вземе кърпата, под която беше пистолетът й, че той се изплъзна от пръстите й и падна с трясък върху камъните. Мъжът изсумтя раздразнено, наведе се да го вземе и го мушна под колана си.
Къртни въздъхна засрамена при мисълта какво щеше да каже Чандос за глупавата й постъпка и забърза нагоре по хълма.
Ромеро я последва на съвсем близко разстояние. Не можеше и да става дума да свали мокрото си бельо, така че просто навлече роклята си отгоре.
— Ще настинеш, bella — отбеляза Ромеро, щом тя излезе иззад храста.
Вината за това беше изпяло негова, затова Къртни се осмели да се сопне:
— Нямам кой знае какъв избор, нали?
— Si, винаги имаш избор.
Що за идея! Не можеше и да помисли, че ще се съблече гола, когато той е само на няколко крачки от нея.
— Не, нямам — настоя тя категорично.
Той сви рамене.
— Много добре, хайде тръгвай.
Не се опита отново да я хване за ръката, а само посочи напред, за да й покаже накъде да върви. Тя събра бързо нещата си и тръгна. Само след няколко минути вече бяха в лагера им.
Останалите трима седяха около огъня, ядяха от боба и хляба, който тя беше приготвила, и пиеха от нейното кафе. Беше възмутена, но същевременно все повече я завладяваше страхът какво ще излезе от всичко това.
— Няма да ни отнеме много време — захили се чернокосият бабаит. — Не ти ли казах, Джони, колко съм бърз с оная работа?
Обидата отекна в главата на Къртни, а мексиканецът просъска:
— Imbecil6! Тя е дама.
— Тя е толкова дама, колкото аз съм кравешко лайно — изсмя се черният подигравателно. — Само да я обърнеш по гръб и ще я оправя още тука.
Къртни стана аленочервена, като го видя да се попипва по чатала. С разширени от ужас очи тя отправи умолителен поглед към мексиканеца, но той само повдигна рамене.
— От тебе зависи, bella.
— Не!
Ромеро отново сви тесните си рамене, но този път това се отнасяше за гиганта.
— Виждаш ли, Ханчет, тя не иска да те опознае по-отблизо.
— Пет пари не давам дали иска, или не иска — изръмжа оня, като се надигна.
Мексиканецът направи крачка напред и застана пред Къртни. След това се обърна към Деър.
— Нима ли да кажеш на тоя amigo7, че единствено чрез тая жена можем да накараме Чандос да се покаже? Той си е взел коня, така че няма защо да се връща насам, освен заради нея. Ако някой си послужи с мойто момиче, дори и против желанието й, няма да я искам повече. Просто бих си тръгнал без нея.
Къртни беше ужасена от цинизма му. Що за човек беше той? Тя насочи погледа си към Деър, очаквайки да види неговата реакция. Той очевидно се колебаеше.
— Ромеро с прав, Ханчет — каза най-накрая той и Къртни въздъхна с облекчение, но това беше твърде прибързано от нейна страна. — Почакай, докато хвана това копеле и разбера каква му е играта.
— Вие… познавате Чандос? — прошепна тя на мексиканеца.
— Не.
— Тогава те го познават?
— Не — повтори той и обясни: — Чандос е казал, че търси Деър, но не го е намерил да се разберат, а на Деър това не му харесва.
— Искате да кажете, че сте ни преследвали?
— Si — отвърна той. — Бяхме на един ден път след вас и не се надявахме да ви догоним толкова скоро, но за наша изненада той се движеше доста бавно.
Къртни знаеше чия беше вината за това. Тя се осмели да попита тихо:
— Какво ще стане, след като Чандос дойде и вашият приятел разбере това, което го интересува?
Тъмните очи на мъжа дори не трепнаха:
— Деър ще му свети маслото.
— Но защо? — попита девойката задъхано.
— Деър е бесен, че си губи времето, за да го намери. Начинът, по който Чандос беше разпитвал за него в Нютън, беше предизвикателство, което той не можеше остави без внимание. Но по същото време бяхме в Абилин и се върнахме в града едва след като твоят мъж си беше заминал.