— Запуши й с нещо проклетата уста, Джони — изръмжа Деър.
Точно когато червенокосият посегна към нея, отекна изстрел. Куршумът го закачи в лявото рамо и го блъсна назад. Останалите, в това число и изплашената до смърт Къртни, скочиха на крака.
Джони Рид се гърчеше на земята и крещеше, че костта му е раздробена. Къртни почти не го чуваше, защото в ушите й още кънтеше, но знаеше, че трябва по някакъв начин да предупреди Чандос, и викна:
— Чандос, те искат да те убият!
Тя млъкна, защото Деър замахна да я удари. Ръката му обаче не успя да я докосне, защото в същия миг един куршум се заби в лакътя му и той изпусна пистолета си. Щом видя какво стана с Деър, Ханчет насочи дулото на револвера си към нея. В следващата секунда един точен изстрел изхвърли оръжието от ръката му. Ушите на Къртни продължаваха да пищят и тя се озърташе около себе си напълно изумена.
— Глупаци — извика Ромеро, — той стреля, за да предпази жената. Оставете я на мира. — Senor8, не стреляйте por favor. Вижте, оставям пистолета си настрана — и след като хвърли оръжието си, той разпери ръце встрани. Можеше да разчита само на късмета си, че няма да бъде застрелян в безпомощното състояние, в което се намираше.
Този ход се оказа успешен, защото Чандос престана да стреля. Настъпи пълна тишина. Джони Ред, който лежеше до огнището, тихо изохка. Ханчет също изпъшка, като се държеше за кървящата си рана.
Страхът на Къртни се беше изпарил почти напълно, въпреки че ръцете и краката й все още трепереха. Чандос беше успял, беше надделял над тях. Но защо не идваше? Защо сега просто не поговореше с тях — да се разберат, да се качват на конете си и да се махат. Защо мълчеше?
Ромеро бавно се приближи до огъня, за да помогне на Деър да превърже ръката си.
— Бъди разумен, amigo — чу го тя да шепне. — Той можеше да ни очисти всичките, а вместо това само ви рани. Питай го каквото те интересува и да потегляме. Предимството вече не е на твоя страна.
— Все още имам госпожичката — просъска Деър, като гледаше към Къртни.
Тя също го изгледа втренчено.
— Не мисля така, господине. Мога да си тръгна, когато поискам и вие няма да посмеете да ме спрете. Където и да е той, сега ви държи на мушката си.
О, какво голямо удоволствие изпита, като видя как очите на мъжа срещу нея заблестяха от яд, защото беше казала истината. Но Деър като че ли не можеше да приеме фактите, защото пристъпи към нея. Чу се още един изстрел и този път куршумът се заби в крака му. Той падна на земята и извика от болка.
Ромеро сграбчи Деър за раменете, за да го задържи.
— Стига вече! Ако не престанеш, всички ще станем на решето.
— Това беше добър съвет.
— Чандос! — извика възторжено Къртни и се обърна по посоката, откъдето беше чула гласа му.
След като започна да се ориентира в тъмнината наоколо, тя изпита непреодолимо желание да изтича и да се хвърли на врата му, но не посмя да го направи, за да не отвлече вниманието му. Той стоеше в края на сечището с пистолет, насочен към мъжете. Шапката закриваше очите му, така че никой не можеше да каже към кого гледа в момента. Целият му вид излъчваше твърдост и безкомпромисност, но за Къртни изглеждаше чудесно.
— Ти ли си Чандос? — Ромеро стоеше с разперени настрани ръце. — Стана голяма патаклама за нищо, senor. Питал си за ей този мой приятел. Той ти прави услуга, като сам дойде при тебе. Иска само да разбере защо си го търсил.
— Това е лъжа! — обади се дръзко Къртни и посочи изобличаващо към Деър. — Той искаше да те убие. И този ми каза същото — кимна тя към Ромеро. — Каза ми и какво щеше да стане, след като те убият. Те щяха… щяха да ме…
— Все още ли имаш трудности с думите, лейди? — попита Чандос.
Тя се учуди как можеше да се шегува в този момент.
— Добре де, щяха да го направят! — сопна му се тя.
— О, не се съмнявам, любов моя. И докато си още ядосана, защо не им събереш пистолетите вместо мене?
В първия момент тя не помръдна. Беше толкова изненадана от начина, по който той се беше обърнал към нея. Но когато се наведе да вдигне първия пистолет, разбра, че го прави, за да си помислят другите мъже, че тя е неговото момиче.
Като внимаваше да не застава пред някой от похитителите и по този начин да му попречи да ги държи под прицел, тя вдигна пистолетите на Деър и Ханчет от земята. Пистолетът на Джон Рид си беше все още в кобура му. Ромеро й подаде своето оръжие, а тя сама измъкна собствения си колт от колана му, като при това му хвърли тържествуващ поглед.
— Не бъди отмъстителна, bella — тихо й рече той. — Не си ли спомняш, че ти помогнах?
— Разбира се — отвърна тя. — Спомням си също и причината, заради която каза, че го правиш. Да кажа ли всичко на Чандос и да го оставим той да реши дали си ми помогнал или не?