След известно време Чандос й каза да прибере нещата и да оседлае конете. Тя беше доволна, че си тръгват, но когато доведе конете заедно с този на Траск, помисли, че спътникът й е променил намеренията си. Той не беше изгасил огъня, дори беше сложил още дърва да го разгори, а и Траск още висеше на дървото.
Чандос се обърна и я изгледа. Изразът на лицето му беше толкова сериозен, че тя усети как стомахът й се свива от мрачно предчувствие.
— Нима мислиш да го… — Неизвестно как, но тя беше отгатнала намеренията му. — Искаш да тръгна без теб, нали?
Той я хвана за ръката и я заведе към другия край на просеката.
— Недей да се тревожиш напразно, лейди. Всичко, което искам, е да избързаш малко напред. Тръгни с конете на юг. Ще те настигна след няколко минути.
Отново я беше нарекъл „лейди“. Беше толкова мрачен. Тя не можеше да повярва на очите си.
— Ти ще го убиеш, нали?
— Не.
— Тогава ще го изтезаваш, така ли? — настоя девойката.
— Жено — пресече я Чандос, — къде изчезна твоето спокойствие, с което разтягаше локуми на тези четирима главорези?
— Пращаш ме сама в тъмното при индианците и очакваш да бъда спокойна? Те са чули гърмежите и сега сигурно цяла дузина, ако не и стотина диваци, кръжат наоколо.
— Наистина ли мислиш, че ще те изпратя, ако има някаква опасност? — каза го така нежно, че тя замълча.
— Извинявай — засрамено каза Къртни. — Това е, защото съм ужасна страхливка.
— По-смела си, отколкото си мислиш, лейди. Сега тръгвай, а след малко ще те настигна. Налага се да кажа няколко думи на Траск, които ти не бива да чуеш.
20.
Много хора имаха кафяви очи и кафява коса, но отрязаните пръсти на едната ръка веднага отличаваха Деър Траск от останалите. Чандос стоеше пред своя враг и се опитваше да овладее чувствата си. Мъчеше се да отблъсне спомените, защото в случая те само можеха да попречат. Деър Траск беше изнасилил неговата майка. Не беше я убил, но я беше осквернил. Само заради това той беше последният човек, който заслужаваше да живее. А освен това беше и един от тримата, които бяха изнасилили жената на Скачащия вълк, след което беше забил ножа си в корема й, и то така, че да учите в ужасни мъки.
За това Деър Траск не само трябваше да умре, но трябваше да умре бавно. И това щеше да стане — днес, утре, може би дори в други ден. Но Чандос нямаше да бъде тук, за да види смъртта му. Нито пък имаше някакво желание за това. След тези четири години желанието му за мъст беше почти отшумяло. Но не и по отношение на Уейд Смит. Той трябваше да умре от ръката на Чандос. А що се касаеше до Траск, просто нещата трябваше да бъдат доведени до край и той да изпълни клетвата си. Останалото нямаше значение.
Траск трябваше да знае заради какво ще умре и Чандос щеше да му го обясни добре. Той искаше главорезът да разбере, че трябва да плати за зверските си престъпления.
Чандос извади кърпата от устата на Траск, отдръпна се на няколко крачки и го погледна. Траск го заплю с презрение. В очите му нямаше страх.
— Ей, мършо — каза той грубо, — знам, че няма да ме убиеш. Чух те да го казваш на жена ти.
— Сигурен ли си, че си чул добре?
Траск позагуби малко от войнствеността си.
— Какво искаш, по дяволите? Не съм докоснал проклетата жена. Нямаш никакво основание…
— Това няма нищо общо с жената. Траск.
— Значи Ромеро беше прав. Щом като само си я използвал като повод, какво искаш тогава?
— Не е нужно приятелчетата ти да знаят какво има между нас. Просто ще си помислят, че съм много ревнив и толкова. Ще се чудят, като не те видят никога повече, но така и няма да узнаят какво е станало с тебе.
— Как ли пък не! Ще се върнат, и то скоро! Няма просто така да ме зарежат тука.
Чандос бавно поклати глава.
— Обзалагам се, че вече са видели индианците наоколо и сега препускат като бесни към границата.
— Лъжец! — избухна Траск. — Не видяхме и следа от тях. Да не би ти да си видял нещо?
— Нямаше нужда. Знам, че са наблизо. Обикновено яздим заедно. Но този път се държат на разстояние заради жената. Видиш ли, тя се плаши от индианците.
— Е, нали пътува с тебе — отбеляза Траск.
Чандос кимна, без да му обяснява повече.
— Знам какво се опитваш да направиш, мършо. Но Деър Траск не се плаши така лесно. Освен това сме твърде близо до границата, за да има индианци наоколо.
Чандос повдигна рамене.
— Няма какво да те убеждавам повече. Като те намерят, сам ще разбереш. Може да се каже, че ще им направя подарък, като те оставя в ръцете им.
— Подарък? — извика Траск, без да крие страха си. — Ако искаш да ме убиеш — хайде, давай. Или не ти стиска, защото не си никакъв мъж?