Чандос не обърна внимание на предизвикателството — беше се изморил да разговаря с тоя червей.
— Ще излъжа, ако кажа, че не искам да те убия — тихо каза той, като се приближи към Траск. — Погледни ме хубаво. Виж очите ми. Виждал си тези очи и преди, нали? Или си изнасилил толкова много жени, че сега не можеш да се сетиш за тази, за която говоря?
Траск изпъшка тежко и Чандос хладно добави:
— Е, изглежда, все пак си спомняш.
— Проклет да съм, та това беше преди цели четири години!
— Да не би да си мислиш, че като е минало толкова време, ти си се отървал от отмъщението на команчите? Не знаеш ли какво се случи с останалите ти приятелчета, с които сте били заедно в онзи ден?
Траск чудесно знаеше. Лицето му пребледня. Беше повярвал, че всичко е приключило вече и че след като бяха избили почти всички от злополучната шайка, индианците са задоволили жаждата си за мъст. Но очевидно не беше така.
Той се замята буйно, но въжетата го държаха здраво. Сега Чандос наистина усети страха му. Траск го гледаше умолително и очите му бяха изпълнени с ужас — беше проумял, че ще умре.
Чандос се отстрани от жертвата си — беше удовлетворен. Възседна коня си и поведе за юздите дорестия кон на Траск. След това се обърна към вързания:
— Сега вече знаеш, защо те искам мъртъв, Траск. Но си спомни и за оная млада индианка, която не само изнасили, но и обрече на бавна и жестока смърт.
— Тя беше само мръсна индианка!
Думите му заглушиха и последните угризения на Чандос.
— Тя беше красива и мила жена, майка на бебе, което беше убито същия ден, а съпругът й още не може да я оплаче. През целия си живот не беше сторила зло на никого. Беше самата доброта и милосърдие. А ти я уби. Е, сега те оставям на мъжа й. Виждаш ли, той истински ще ти се зарадва.
След това се отдалечи, като до слуха му още дълго продължаваха да стигат виковете на Траск, който го молеше да се върне и да го убие. Но в главата му още по-силно отекваха писъците на избитите и поругани жени и деца. Усещаше ги съвсем близо до себе си — и тях, и мълчаливите сенки на воините от племето. Не можеше да ги види, но чувстваше, че в този момент всички те го наблюдават и одобряват постъпката му.
Не след дълго забеляза Къртни в далечината и сенките на миналото изчезнаха. Нейният образ прогонваше тежките му спомени. На фона на цялата жестокост на заобикалящия го свят той намираше в това сладко невинно момиче истинска утеха за душата си.
Тя беше спряла насред пустото поле с кобилата си. Силуетите им бяха обгърнати от сребърното сияние на луната. Мъжът пришпори коня си.
Когато я настигна, тя избухна в сълзи. Чандос й се усмихна. Не беше от тези, които могат да сдържат чувствата си, но тази вечер наистина се беше държала достойно. Беше се държала смело и хладнокръвно точно тогава, когато беше нужно. А сега, когато беше вече в безопасност, даваше воля на сълзите си.
Той се изравни с нея, хвана я здраво и с едно движение я прехвърли на своя кон. Девойката се сгуши в него, като продължаваше да плаче тихо. Е, нека си поплаче. Сълзите щяха да й помогнат да се освободи от страховете си. Когато най-накрая се успокои, той внимателно се наведе и я целуна.
Почти в същия миг тя разбра, че този път целувката не беше случайна. Почувства се замаяна от внезапния прилив на чувства, толкова силен, че чак се уплаши и побърза да се отдръпне от Чандос.
Останала почти без дъх, тя се вгледа в него. Невъзмутимото му спокойствие я подразни малко.
— Този път не можеш да кажеш, че само си искал да ми запушиш устата.
— Какво сега — искаш да ти обясня защо съм те целунал ли? — въздъхна Чандос.
— Аз…
— По-добре не започвай, котенце — прекъсна я той, — защото иначе всичко ще свърши с това, че ще се гушнем тук двамата с тебе и на сутринта едва ли ще си толкова невинна като сега.
Къртни беше смаяна.
— Не мислех, че ме намираш за привлекателна.
Той само изсумтя. Не последваха никакви уверения или обяснения в любов. Какво, по дяволите, означаваше това?
— Чандос, мисля, че ще е по-добре, ако ме върнеш на моя кон — каза тя след известно колебание.
— Така ли е „прието“ да се постъпва в такива случаи?
С цялото си същество тя желаеше да остане там, където си беше, но усети иронията му и отговори надуто:
— Да, точно така.
Тоя я хвърли обратно на седлото й така, че тя едва успя да хване юздите и да се задържи на коня, когато той отведнъж препусна след Шуърфут.
През целия път Къртни беше като замаяна. Чандос и беше показал, че я желае!
21.
Чандос я желаеше! Това беше първата й мисъл, когато се събуди на следващата сутрин. Еуфоричното й настроение от предната нощ не я беше напуснало. Но след като се позамисли, се почувства така, сякаш я бяха залели със студена вода. Ами че истината беше съвсем прозрачна! Каква наивна глупачка беше — да повярва на наивните си фантазии. Естествено, че ще я желае. Та нали той беше мъж, а тя беше единствената жена наоколо. Доколкото беше наясно, мъжете не се отказваха от всяка фуста, която им е подръка. Така че тя го привличаше, но той не я желаеше истински. Още от самото начало й беше демонстрирал безразличието си. Просто се беше поддал на похотливостта си, без иначе да се интересува от самата нея.